Читать «Океан от щастие» онлайн - страница 5

Нощта им мина тежко. Като че ли все още чуваха воплите му. Не можеха да свикнат с мисълта, че си е отишъл завинаги. На сутринта Стефан не се стърпя и излезе да се разходи из града. Пустото жилище го гнетеше. Трябваше да ходи, да се срещне с хора да се разсее. Градът обаче за него беше пуст. Топлото Великденско слънце не го зарадва. Настъпващата пролет не му правеше впечатление.

Мина през площада, пое по чистата измита алея и седна на една пейка срещу малката чешма. Един гълъб бе кацнал в коритото и пиеше на почивки вода. Стефан се загледа в него.

Гълъбът сякаш усетил погледа му изви глава, наклони я леко и загледа учудено човека. В тоя момент камбаната на старата черква запя тържествено великденската си песен. Гълъбът разпери криле и литна нагоре към върховете на еловите дървета, а на Стефан се стори, че сякаш вижда как литва душата на Ветерана. Чак сега вълнението го пребори. Така дълго сдържаната сълза се отрони и капна на белия камък. «Да! Отиде си! Наистина си отиде!» — промълви задавено.

Върна се около обяд. В жилището им имаше «гости». Балдъзата сновеше насам и натам из стаите. Любовникът и, дребно мизерно човече, беше облякъл някакъв костюм и се въртеше пред огледалото в коридора. Оглеждаше се от всички страни като при покупка в магазин. На закачалката бяха закачени други четири-пет костюма, още миришещи на нафталин.

— Стефчо, рекохме да вземем някои от тях, докато не се е досетил някой друг. На него вече няма да му трябват. — обяви балдъзата му. Любовникът и, широко захилен с една отвратителна мазна усмивка му протегна ръка за здрависване.

— Стефчо, здравей бе моето момче… — ръката на нищожеството увисна във въздуха.

Едва сега осъзна какво се случва. Те разграбваха дрехите на Ветерана. Бяха издебнали момента когато не си бе в къщи и мародерстваха. Внезапно му причерня пред очите. Някакъв глух задавен рев заклокочи в гърлото му. Той се присегна, грабна човечето и отваряйки с крак входната врата, го изхвърли на стъпалата. Върна се за леля си. Тя с невероятна пъргавина, влачеща пълна чанта в ръка, се шмугна покрай него и избяга.

— Повече да не съм ги видял тия тук, че ще ги заколя. — обърна се вбесен към майка си.

— Тя горката, замаяна от лекарствата за успокоение, не разбираше какво и говори. Само зарида отчаяно и се свлече на стола…“

Белият „Ситроен“ бе вече изпълзял от зоната на дъжда и мъглата. Измитите върхове един по един никнеха пред погледа, величествени, каменисти и самотни. Някъде вдясно, обвит в пълзяща надолу мъгла се извиси огромният стоманобетонен кръст. Небето бе сиво, цялото покрито с гонещи се дъждовни облаци. Тук там облачната пелена се разкъсваше и късчетата синьо октомврийско небе весело надникваха, радвайки взора.

Комбито направи последния си завой и се закова в подножието на гранитните стъпала, водещи към мемориала.

— Хайде! Пристигнахме! — подвикна Цвети. Аз бях до тук. Ваш ред е…