Читать «Ода за тройка мечове» онлайн - страница 2

Тъй напуснах Тшенуда и дни наред яздих без посока, замаяна и от скръб, и от ширналата се пред мен свобода… В горите край някаква река, където се задържах по-дълго (реката беше Уейрлит, сега го знам), взех и съдбоносното си решение: да се представям за жена-войн като онези от баладите. Приех и името Скар’н. Миранда просто не ми звучеше героично. И не заслужаваше ли баща ми името му да бъде възродено? В превод Ан-Скар ще рече Извор на Сила. Стрийфорс, както биха го рекли тилдарци. А Скар’н е просто Силната.

И ето ги Скар’н, жребецът й Сребърният призрак, достойната за възпяване шпага Тиш’н’олт и те са в пълна готовност да срещнат приключения. Оставаше само една подробност още — другото нещо в легендите, дето винаги съм му се чудила. Как героите прославят имената си. Защото, нека вземем коя да е ода, балада или сага. Тръгва някой си на път, сблъсква се с десетки приключения и накрая, ей го на, влиза на бял или черен кон в града, като герой, разбира се. Това добре, обаче пътищата са общо взето обходени нашир и надлъж и приключенията някак си не те причакват зад съседното дърво.

Или, ако те причакват, не са точно като онези, дето ги описват менестрелите.

Тъй де, нищо героично няма в това да те сгащи на пътя някой окаян разбойник и да ти ревне: „Парите или живота!“, а ти да отвърнеш: „Чий живот по-точно?“ и, докато извадиш оръжието, той вече се напикал от страх и си обрал крушите.

Та значи, като си от геройско тесто, приключенията явно някак си успяват да те намират, един вид просто ти се изпречват на пътя…

А на мен, горката, нищо не искаше да ми се случва, освен онзи разбойник. Срещнах и един нахалник, който непременно искаше да се възползва от това, че съм жена и на когото малко му поразкрасих физиономията — колкото да запомни

Скар’ни да си прави сметките следващия път. Нищо героично.

И една вечер, към три седмици след решението ми да бъда жена-войн, се натъкнах на хана „Стрелата и бекасът“ отвъд Огледалния проход край Унерт.

Ханът е вдигнат досами Стария път; солидна каменна сграда, засенчена от могъщи кестени. Фасадата гледа към пътя, отзад има просторен двор с конюшни, а към подножието на планината са разположени ливади, ниви и няколко къщи. Има лозя и овощни градини. Изобщо — хубаво местенце. Пътят много се използва, защото е почти безопасен, та ханът е винаги пълен.

Пристигнах там на здрачаване и мигом реших, че Призракът има нужда от зоб, а аз — от меко легло. Освен това сериозно се замислях последните вечери, свита край лагерния си огън.

Доста време беше минало, откакто бях на път. Животът на жена-войн хич не ми се струваше тъй романтичен, както е по баладите, беше хем скучно, хем изморително. И никакви приключения. А ако за месец ни едно не ти се случи, очевидно не си замесен от геройско тесто. Биваше ли тогава да обикалям още из Тшет или Тилдар? Или щеше да е най-добре да си потърся работа, каквато съм свикнала да върша, да си окача шпагата почтено на стената и да се погрижа да си създам семейство — като свободна селянка, не като нечия ханджийска робиня? С една дума, срам-не срам, канех се да питам съдържателя на „Бекаса“ няма ли да се намери място за слугиня или ратайкиня, за това и се отбих в хана.