Читать «Огледалото на свети Христофор» онлайн - страница 2

Песоглавецът, за когото нямаше сила непреодолима, се намери съкрушен на брега на тая река. Той се посели край нея и всеки ден я прегазваше по два пъти, за да вземе хляб от едната страна и да насити с месо кучето, което го обладаваше, от другата. Мътните и силни води на реката го обливаха до пояса и се разбиваха о коравото му тяло на пяна като о скала.

Жителите от двете страни се трупаха и гледаха с уплаха тоя непознат човек с кучешка глава и силата му ги учудваше.

Срещу хляб и месо Песоглавецът почна да пренася хората през реката, като ги вземаше на плещите си по няколко изведнъж. Но неговата страст да унищожава злите и порочните не бе го оставила. Той често спираше сред реката, сваляше от гърдите си тия, които тайнствената сила на правдата му посочваше като недостойни, и ги хвърляше в реката като гнили плодове. Вечерно време, когато всички се прибираха, той отиваше до дънера на някоя палма, падаше съкрушен на колене, под които камъните хрускаха и се обръщаха на прах, и искаше да се моли. Но молитвите му се носеха към звездното небе като кучешки вой и той питаше бога с окървавено сърце:

— Господи, исках душата ми да бъде чиста като правдата, която ти си дал. Защо направи лицето ми безобразно като злото, което те огорчава и гневи?

Един ден до брега на страшната река пристигна старец, странник, не от тия места. Той помоли Песоглавецът да го пренесе и рече:

— Добри човече, пренеси ме отвъд, защото ме гони дяволът. Нямам нито хляб, нито месо да ти се отплатя. Ще ти дам само това малко огледало. В него ти ще виждаш кучешкото си лице дотогава, докато не извършиш най-великия подвиг, с който да угодиш на бога.

Песоглавецът пренесе стареца, взе малкото огледало и мина пак на другата страна, за да чака дявола, който преследваше странника. Той погледна по следите на тоя странник и го видя, че се губи между узрелите ниви на полето, с ореол на главата.

Тогава Песоглавецът разбра, че е пренесъл на плещите си самия Исус Христос, и го обзе страх, какъвто никога не бе изпитвал, и като целуваше малкото огледало, падна на колене и с такава сила заудря главата си в поклони о земята, че околните канари се събаряха и падаха със страшен шум в реката.

Оттогава свети Христофор потъна в дълбоко размишление. Ревността му да се бори със злото и да наказва недостойните се усили. Но като се гледаше в малкото огледало на Христа, той с ужас виждаше, че кучешкото му изражение добива по-голяма злост.

И го натисна скръб. Той помисли, че мисълта му е помрачена и че не може вече да различи злото от доброто. И укроти бунта на душата си, като стана снизходителен, като се мъчеше да не вижда пороците и да не ги различава толкова рязко от добродетелта.

Един ден при него дойде непознат човек, с грозно лице, с кървав поглед, плах и мрачен. Св. Христофор съгледа в него най-страшния престъпник на земята и каза в себе си:

— Да убия тоя човек, да отърва земята от страха, който носи, ето кое ще освети наново лицето ми.