Читать «Облог» онлайн - страница 2

— Мирувай… ще се наскачаш — думаше му конярят и галено го милваше.

Конярят беше млад хубав момък с мургаво, всякога засмяно лице, с тънка и стройна снага. Той беше още по-хубав в своята делийска носия, неизгубила още нищо от едновремешните си традиционни труфила: белите високи навои с навити извънредно гъсто челни върви, аления пояс богат силяхлък, вулията с дълги, шарени пискюли, кожения калъф с кавала на бедрото, дългия няколко метра камшик, с който той плющеше ужасно…

Ненчо се метна на жребеца, погледна стадото коне, като че искаше да им каже, че той скоро ще се върне при тях, и хвана пътя за село. Той трябваше да мине през широкото пространство, заето от нивите, и тогава да слезе в село. И стоя чуден кон в това равно поле мъчно можеше да се върви полека. Скоро той се понесе в луд, неудържим бяг. Та и без това конярят бързаше. Днес беше последният неделен ден преди жътвата — последните срещи, последното хоро…

Изведнъж до коняря достигна далечна провлечена песен. Той се спря и затърси с очи. Нищо не спираше погледа и дори до най-мъглявите далечини можеше да се види ясно всичко. И далеч в една нива конярят съзря пъстра, многобройна група и зачудено загледа. Нямаше съмнение, че това бяха жътвари. Под високия необятен небосвод, сами в безлюдното глухо поле, те изглеждаха така дребни и самотни, сякаш кацнали от небето птици. Под техните сърпове падаше първият сноп и както първите лястовички обаждаха пролетта, така и тия първи жътвари бяха предвестници на светия, благодатен труд в полето…

Спрян, конярят още гледаше. Той не очакваше, че жътвата ще почне още днес.

— Празник е, а жънат… — си каза той. Но внезапна радост огря лицето муи той извика: — А, меджия е това. О, и Яна е там! — той бързо обърна коня и като вятър полетя към жътварите.

Скоро той беше там. Жътварите, повечето моми, весело го посрещнаха.

— Тъкмо навреме, Ненчо. Добре дошел — помагачи ни трябват. — С тия думи посрещна коняря Стойчо Гюрлюкът, един страхотен гигант, но весел и добродушен човек. Както се виждаше, работниците бяха негови. На една страна свиреше Илия Гайдарджията.

— Хайде — подзе Гюрлюкът, — камшикът ти е добър и стига далеч. Гледай, която не жени добре, шибай…

Ненчо си връзваше коня за една кола. Жътварките се заляха във висок смях и веднага като град се посипаха върху му закачките им:

— Камшик ли, бай Стойчо? Ние не сме коне… Я дай му сърп!…

— Какво ти правят момите, Ненчо…

— Ти си им оскубал косите бре, тези върви да напрвиш…

— Той ги е оставил сами, ама в коя ли нива хоро ще играят…

— Е, да играят пък. Житото узря, ще го овършеят…

Конярят рядко оставаше длъжен на такива закачки и всякога намираше какво да отговори, но сега той мълчеше. Още щом стигна, той забеляза Яна, сърцето му заби силно, смути се и се развълнува. А тя наистина беше там и като ален мак между златни класове личеше сред четата жетварки. Като стъбло на млада топола беше стройна и тънка снагата й, обли, хубави рамене се очертаваха под ръкавите на бялата й риза. А в сянката на голямата жътварска забрадка се криеше хубаво лице с големи черни очи, пълни с лучи и заградени с такива гъсти тъмни ресници, като ресниците на чернокласо жито. В косите й бяха затъкнати китки от ален мак и огнените му отражения падаха върху бялото й лице. Леко и чевръсто тя издигаше ръкойката си на сърпа, хвърляше я настрана, поглеждаше бързо коняря и, отхвърляйки назад дългите си коси, почваше отново да жъне…