Читать «Обвинена в убийство» онлайн - страница 200

— Обичам те, мамо.

— И аз винаги ще те обичам, миличка.

— Знам.

После Бу се качи в джетата и зае мястото си на задната седалка при Шами и Мария. Беше твърдо решена, когато се върнат в Далас, да направи така, че Скот да покани мис Досън на среща.

* * *

Скот Фени не беше предал Ребека Фени нито като адвокат, нито като мъж.

— Сбогом, Ребека. Късмет!

— Аз съм научена да оцелявам. Не се безпокой за мен. Само се грижи за Бу.

— Винаги.

Луис и Карлос се качиха на черния додж и потеглиха, следвани от Карин, Боби и бебето в приуса. Скот седна в джетата, запали двигателя и бавно подкара по улицата, като не изпускаше от очи Ребека в огледалото за обратно виждане, докато Бу, обляна в сълзи, й махаше през задното стъкло. Ребека също махаше след колата. Беше облегната на червения корвет. Скот искаше да я запомни така. Знаеше, че никога повече няма да я види.

Епилог

Червеният корвет кабрио се отклони от междущатската магистрала и навлезе в селцето Лорета, щата Луизиана, с население сто шейсет и един души — заобиколено от блата селце, в което хората се раждат, остаряват и умират, без да се отдалечат на повече от десетина километра от църквата, в която са кръстени. Където модерните удобства на цивилизацията са непознати. Където няма кабелна телевизия, понеже трийсетината фургона и броящите се на пръстите на двете ръце масивни къщи не представляват достатъчно голям пазар, който да оправдае разноските по полагането на кабели с дължина 200 км — разстоянието до най-близкия град Лейк Чарлс. Информационната революция е подминала местните жители, както са ги подминали железопътните линии през деветнайсети век. А на свой ред те са щастливи в пълната си изолираност от света и не биха я заменили с нищо друго.

Красивата млада жена зад волана на спортната кола беше с тъмни очила, черна траурна рокля, черни обувки с високи токове, черни ръкавици, черна перука и черен шал, вързан под брадичката. Дебелите гуми вдигаха облаци прах по главната улица на селцето, докато корветът минаваше покрай чернокожите старци, насядали на сгъваеми столчета пред магазинчета със спуснати ролетки. Те плюеха тютюнев сок в празни бутилки от кока-кола и при вида на тази красавица вдигаха оживено глави и я изпращаха с блеснали погледи. Колата спря пред малка банка — старомодна семейна институция от отдавна отминали времена, където срещу няколко долара годишно всеки можеше да си наеме касетка, без да му задават въпроси. Жената слезе, стиснала в ръка голяма черна кожена чанта с презрамка, и мина покрай едрия чернокож пазач, който повдигна почтително фуражката си.

— Добър ден, госпожо.

Без да сваля черните си очила, жената продължи направо към входа на банковия трезор, където дежуреше друг чернокож пазач, и се записа в книгата за посетители. Мъжът изви шия, за да прочете името й през дебелите лещи на бифокалните си очила, и каза:

— Оттук, мисис Ролинс.

После се надигна с мъка от стола си и я въведе в трезора.

— Касетка номер осем — каза жената. — От големите.