Читать «Няма покой за мъртвите» онлайн - страница 8

Роузмари въздъхна и обгърна с поглед белите стени на строго охраняваната килия, където я бяха преместили след последното й неуспешно обжалване. От две седмици насам я проверяваха на всеки час — „смъртната вахта“, както му викаха тук, в затвора, като дежурната надзирателка си записваше педантично в един бележник всичко, което според нея си струваше да се докладва: осъдената се е преместила от леглото на стола; осъдената не си е изяла вечерята; осъдената пише в дневника си; осъдената плаче.

Да, в началото Роузмари бе плакала. Но вече не. И това го бе казала и на затворническия психиатър, и на свещеника, и на социалната работничка — всичките мили и добронамерени, но напълно безполезни. С какво можеха те да й помогнат?

Тя беше с всичкия си.

Беше се родила християнка, но сега бе станала агностичка.

Ала същевременно беше и състрадателна душа, готова на саможертва.

Когато бе казала това на социалната работничка, абсурдността на ситуацията бе накарала и двете да избухнат в смях.

Дали това бе последният смях в живота й?

Роузмари крачеше в тясната килия, като се потупваше с длан по хълбока, усещайки прилива на адреналин във вените си. Не бе спала бог знае откога, но не беше и уморена; пред очите й непрекъснато се редяха веществените доказателства за вината й: окървавената блуза, копчето, кичурите от собствената й коса, скарването с Кристофър, отпечатъците от пръстите й, но нищо от това вече нямаше значение. Скоро тя щеше да умре.

Днес, през последното денонощие от живота си, тя почти се бе примирила със съдбата си. Така — като примирение — бе описала душевното си състояние пред единствената си посетителка и близка приятелка Бел Макгуайър.

Милата Бел, толкова вярна и всеотдайна. Тя й бе дала нещо, което да съхрани за децата й, докато пораснат. Но дали това щеше да има значение след десет години? Да, за Бен и Лейла със сигурност щеше да има, и то не само след десет години, а вечно. При мисълта за двете си деца Роузмари стисна очи. Гледачката й бе предложила да ги доведе, за да се сбогуват, но тя бе отказала. Как се сбогува една майка с децата си?! Как щеше да им обясни случващото се?

Тя приседна на леглото; пръстите й несъзнателно си играеха с един провиснал конец от оранжевия й затворнически гащеризон, докато го намотаха толкова стегнато около показалеца, че той посиня. В съзнанието й изплува снимката на един друг пръст — този на Кристофър — заедно с останалите снимки на разложения му труп.

Роузмари се оттласна с длани от леглото, извървя шестте крачки до решетката, притисна лице до хладната стомана и присви очи към часовника в дъното на коридора. Защо го направи? За да се убеди, че последните минути на живота й изтичаха?