Читать «Няма покой за мъртвите» онлайн - страница 14

Но тя бе пуснала изнасилвача на свобода и въпросното дело се бе случило точно преди делото на Томас…

Съдия Форест си наложи с усилие на волята да погледне Роузмари, ремъците, които пристягаха тялото й към количката, иглите във вените й, през които всеки момент щеше да потече отрова, и си помисли: Сега и аз съм убийца.

Роузмари усети как хладният солен разтвор плъзна по вените й.

И тогава директорът на затвора си свали очилата, наклони глава на една страна към огледалото на стената и Роузмари разбра, че това беше сигналът, че екзекуцията може да започне.

Зад огледалното стъкло екзекуторът приведе процеса в действие.

Първо натриев тиопентал, бързодействащ барбитурат с обезболяващо действие. После петдесет милиграма павулон за отпускане на мускулите, който да парализира диафрагмата и да преустанови дишането й. И накрая — калиев хлорид за спиране на сърдечната дейност.

Свещеникът на затвора отново я попита дали има да каже нещо, но Роузмари поклати глава, докато устните й мълвяха беззвучно: „… дори да тръгна през долината на сянката на смъртта, аз няма да усетя страха…“.

Тя преглътна и усети горчивина в основата на езика, думите се спряха в гърлото й; лекото парене, което бе почувствала по ръцете си, прерасна в изгарящ огън, тялото й се тресеше, мяташе се, от гърдите й се изтръгваха мощни хрипове, тя се давеше.

— О, господи! — Бел Макгуайър закри лицето си с ръце. — Какво става?!

Завесите набързо бяха дръпнати. Но Бел и останалите чуваха стоновете и писъците дори през стъклото.

— Това е по-страшно, отколкото ако я бяха убили с камъни — каза пребледнял Закарайъс, поглеждайки към Нън.

Джон Нън стисна клепачи и с огромно усилие на волята се овладя да не разбие стъклото с юмруци.

Медицинският екип и мъжете от екипа за обездвижване блъснаха вратата и нахлуха в камерата за екзекуции.

— По дяволите! — изрева чернокож великан, като се опитваше да задържи тялото на Роузмари, разтърсвано от конвулсии.

Един от техниците извика:

— Вижте ръката й! Вижте подутината! Божичко!

— Ремъците са твърде стегнати — обади се директорът на затвора. — Препаратът не минава по вените. Вие я убивате… бавно. Свалете й ремъка, веднага!

Един служител от екипа за обездвижване дръпна ремъка от ръката на Роузмари толкова бързо, че изтръгна иглата на системата и тя се замята във въздуха като змия, плюеща отрова.

— Какво ви става бе! — изрева директорът, почервенял от гняв. — Отвън има официални лица, има репортери и те гледат… това! Исусе Христе! — Той се дръпна рязко назад, за да избегне струята павулон в лицето си.

Сърцето на Роузмари отново биеше нормално и тя наблюдаваше драмата около себе си, сякаш беше някаква черна комедия. Ставите я боляха, мускулите й горяха. Но съзнанието й беше съвсем ясно.

— Добре ли си? — попита я техникът.

Свещеникът се бе върнал и сложи ръка върху челото й.

— Всичко е наред, миличка. Всичко е наред. — Той започна да се моли, докато техникът й поставяше отново системите, и тя отпусна глава върху възглавницата.