Читать «Няма покой за мъртвите» онлайн - страница 11

Един от техниците пропусна вената, иглата потъна в живо месо и тя потръпна от остра болка; очите й се напълниха със сълзи.

Не плачи, не плачи! Тя стисна клепачи.

Техниците продължаваха да дупчат ръцете й за вени; накрая един каза:

— Ето, влезе!

В същото време друг се мъчеше с другата й ръка.

— Тези вени са се свили докрай — оплака се той.

Не вените й, помисли си тя. А тези вени.

Идваше й да извика: Аз съм още жива!

— Дай да ти помогна — обади се първият и двамата задупчиха заедно ръката й, две неясни сенки, надвесени над нея.

В съзнанието й изплува една картина отпреди няколко години в кабинета на ветеринарния лекар, когато бе завела стария си кокер шпаньол да го приспи, защото бедното животинче гаснеше от рак. Тогава й се бе сторило, че извършва акт на милосърдие, кучето доверчиво бе положило глава в скута й, докато докторът му слагаше системата. „Ей сега ще заспиш, миличко“ — шепнеше му тя с насълзени очи и си вярваше, докато в един момент нещастното създание издаде глух клокочещ звук, какъвто никога не го бе чувала да издава преди, и тя трябваше да задържи немощното му омекнало тяло, да го гали зад ушите и да му шепне успокоително: „Ей сега, милото ми, ей сега“, докато отровата се разпространи по вените му и животното се отпусна в ръцете й. Тя се върна в настоящето, огледа групата човешки фигури в тясната камера и се запита: Ами мен кой ще успокоява така?

— Готово — обади се и вторият техник, като прикрепваше с лейкопласт системата към ръката й. — Най-после!

Моля те, Господи, нека всичко свърши бързо, помисли си Роузмари.

Техниците излязоха и след тях влязоха директорът на затвора и свещеникът.

Директорът вдигна ръка, завесите на прозорците се разтвориха и тя ги видя.

С разтуптяно сърце Роузмари си помисли: Ето я моята публика. Някои са тук като свидетели на смъртта ми, други като преки участници.

Брат й Питър Хюсън. Вече пиян, със зачервени, подпухнали очи. Предишната сутрин тя бе отказала свиждане с него, защото знаеше, че той държи единствено да облекчи съвестта си.

Имаше и други лица, повечето непознати. Различи милата Бел, разплакана, която я гледаше през стъклото.

А също и Джон Нън, който се бе опитал да я посети, но тя и на него бе отказала свиждане, както всеки път преди това. Погледите им се срещнаха и той приглади машинално ризата си, после потърка с длан няколкодневната си брада, сякаш се укоряваше мислено за неугледния си външен вид.

Роузмари огледа останалите и погледът й се спря на Ханк Закарайъс, журналист и… неин приятел. Изписал бе множество статии с твърдението, че екзекутират невинна жена, станала жертва на твърде амбициозни прокурор и съдийка. Доколкото си спомняше, Ханк бе направил опит да оспори и достоверността на доказателствения материал.

В това време Ханк Закарайъс се опитваше да си внуши, че бе дошъл единствено като свидетел и репортер — не като приятел — за да събере материал за една последна детайлна статия относно ужасите на смъртното наказание, и че тази му роля го дистанцираше от самото събитие, но напразно — сърцето му биеше забързано, а устата му беше пресъхнала. Вперил поглед през стъклото в Роузмари, той си пое няколко пъти дълбоко въздух. Не можеше да не забележи колко бе отслабнала; костите на лицето й, и преди тънки и изящни, сега изпъкваха през кожата; дългите й костеливи ръце бяха в синини от несръчните опити на техниците да улучат вена с дебелите игли на венозните катетри, които използваха в затвора, за да подават сместа от обезболяващо и отрова, която щеше да спре сърцето на Роузмари. Помисли си какви усилия бе положил, за да не допусне това да се случи. Съзнанието му се връщаше към написаните статии по делото.