Читать «Няколко къси разговора с др. Георги Димитров» онлайн

Елин Пелин

Няколко къси разговора с др. Георги Димитров

Великият водач на работничеството, упоритият борец за социална правда, създател на република България, творецът на новия живот в нашата страна, другарят Георги Димитров почина! Последната страница голямата и дълбоко съдържателна книга неговия живот е приключена.

Историята ще запише рязко подчертано неговото забележително име, което ще расте заедно с вековете.

Намирам в бележника си някои къси разговори при случайни срещи с него, които искам да поделя с читателите.

С него се познавахме от млади години, онова време, когато се създаваше работническото движение у нас, когато социалистическите идеи още ферментираха, когато Дядото млад и Янко Сакъзов твърде много запален, когато трибуната в дъсчения цирк „България“ (на мястото на сегашните хали) често трепереше от горещи спорове, които дохождаха понякога и до сбиване.

* * *

При завръщането на другаря Георги Димитров след Девети септември имах случай го видя и да говоря с него няколко пъти. Случайно и набързо.

При първата среща той горещо ми стисна ръка, учудено и внимателно ме загледа и каза:

— Елин Пелин! Ти още си същият. Ти никак не си остарял! Колко години направи?

— Към седемдесет.

— А пък не изглеждаш на толкова.

— Аз съм недоразвит старец — казах шеговито.

Той доста се посмя и внезапно каза:

— Повечето от познатите от нашето поколение, които срещнах след завръщането си, изглеждат много запазени. Изглежда, че ние сме били яко поколение… Как се чувствуваш? — попита.

— Не особено добре. Сърцето ми не ме слуша. Повредени му са сачмените лагери…

— Знам. Научих за това, но… дръж се. Да изкараме още по четири петилетки. — И като се вгледа в лицето ми, добави: — Ако ти понася морски климат, ще те пратим на един отличен курорт, където ще бъдеш гледан много добре и ще се подмладиш още повече.

Казах му, че лекарите не ми препоръчват море.

— Във всеки случай сондирай ги пак и ми обади. Обади ми какъв климат ти препоръчват.

Неговото внимание ме трогна, но знаех колко е зает и какви други грижи си има, затова не счетох за нужно да го безпокоя по тоя въпрос.

* * *

При една друга среща заговорихме за новата съветска литература. Запита ме запознат ли съм с нея.

— Не много добре — казах.

— Тя е в небивал разцвет. Има интересни и дълбоки писатели. Патриоти, всецяло отдадени на творчество. Новият живот е увлякъл всички. Ако искаш да видиш действително един съвсем нов, съвсем друг свят, с удоволствие бихме те пратили за някое време в Съветския съюз…

— Моето болно сърце не ми позволява дълги пътешествия — казах му със съжаление.

— А би било толкова хубаво за тебе…

* * *

Веднаж стана дума за новата българска литература.

Попита ме следя ли я.

— Доста усърдно. Растат нови таланти.

— Какво нещо ти прави по-особено впечатление?

— Харесва ми задружният живот, който има сега между писателите, и сериозността, с която се отнасят към работата си. Има едно красиво и благородно съревнование.

— Това е добре — каза той. — Тъй трябва да бъде. Честното другарско съревнование е гаранция за по-добра и по-качествена продукция. Това е от голяма полза за литературата и за самите творци. Няма спекула, няма завист. Това трябва да научат всички, всички творчески отрасли.