Читать «Някой ден» онлайн - страница 5

— Какво?

— Всяка завъртулка отговаря на някакво число. За числото едно правиш някакъв знак, за числото две — друг знак, за три — различен и така нататък.

— Защо?

— За да можеш да пресмяташ.

— Защо? Просто казваш на компютъра…

— Какви ги приказваш!? — извика Пол с разкривено от гняв лице. — Не можеш ли да си набиеш в главата най-после, че тези логаритмични таблици и тям подобни не говорят.

— Тогава как…

— Отговорите се появяват в завъртулки и трябва да знаеш тяхното значение. Господин Доуърти казва, че в древността всеки като малък се е учил как да прави завъртулки и как да ги дешифрира. Правенето на завъртулки се е наричало „писане“, а дешифрирането им — „четене“. Имало е различни завъртулки за всяка дума, те са пишели цели книги със завъртулки. Учителят ми каза, че в музея има такива книги и аз бих могъл да ги разгледам, ако искам. Но според него, щом възнамерявам да стана истински компютърен специалист и програмист, би трябвало да зная за историята на компютрите и той затова ми показа всичките онези неща.

— Искаш да кажеш, че всеки е трябвало да разбира завъртулките за всяка дума и да ги запомня… — лицето на Николо се изкриви в гримаса. — Всичко това вярно ли е или ти си го измисляш?

— Вярно е. Честно. Ето, погледни, така правиш „едно“ — Пол бързо изстреля във въздуха пръста си нагоре и надолу. — По този начин правиш „две“ и така — „три“. Аз научих числата до „девет“.

— И каква полза от това? — Николо се взираше в изкривения пръст на приятеля си, без да проумява нищо.

— Можеш да се научиш да правиш думи. Запитах господин Доуърти как се правят завъртулките за „Пол Лоб“. Той каза, че в музея има хора, които знаят. Каза ми, че имало хора, които са се научили да дешифрират цели книги. Според него могат да бъдат създадени компютри, които да дешифрират книгите и те да бъдат използвани по този начин, но не повече, защото ние си имаме истински книги, с магнитни ленти, които минават през възпроизвеждащо устройство и се чува говор, както знаеш.

— Ами да.

— Така че ако отидем в музея, можем да се научим да правим думи с драскулки. Служителите ще ни позволят, защото аз ще постъпя в училище за управление на компютри.

— Това ли е идеята ти? — Николо бе напълно разочарован. — Вятър и мъгла е това, Пол. Кой ще поиска да прави такива работи? Да прави някакви глупави драскулки?

— Не разбираш ли? Не проумяваш ли идеята ми? Ти, тъпак такъв! Това ще е код за секретни послания.

— Какво?

— Няма съмнение. Каква е ползата да говориш, когато всеки може да те разбере? А чрез тези завъртулки можеш да изпратиш тайно писмо. Изписваш ги върху хартия и никой на света не може да разбере какво казваш, освен ако не познава също завъртулките. А и няма да знаят, можеш да се обзаложиш, докато ние не ги научим. Можем да си създадем един клуб, действащ, с правилник и клубен дом. Ех…

— Какви тайни послания? — вълнението парна гърдите на Николо.

— Всякакви. Да речем, че искам да ти кажа да дойдеш у нас, за да гледаш приказки по новия видеобард, но не искам някой друг да се домъкне. Изписвам нужните драскулки върху хартия, давам ти я, ти ги поглеждаш и знаеш какво да правиш. Никой друг не знае. Ти можеш дори да им покажеш листа, те пак няма да разберат нищо.