Читать «Ной — Нож» онлайн

Траян Първанов

Ной — Нож

Как не ви омръзна, хора хлевоусти, да раздирате по митинги гърла и с набъбнали в пророчеството устни да ни тласкате из ледена мъгла? Вчерашни оръженосци на велможи — сукали заразата на лоша страст — кой ли дух животецът ви разтревожи, та се втурнахте, послушници за власт? И в потопа на пришествието мътно дето всеки между вас е станал Ной в облачна просъница се губи смътно мойто изворче сред общия порой. Беше синьо и не мога да го видя и сред свлачищата може да умре като вечната магия Атлантида рухнала в глъбта на тежкото море. И за кой ли път отново пак ме мъчи трясъкът на мегафонните гърла и тънее слънцето, че нощи вълчи пак се лутат из човешките поля. Окъсняват вече дългите ми крачки и душата зъзне в ледения плен като малката кибритопродавачка в коледната приказка на Андерсен.

Площад „Александър Невски“

Спретнати и стегнати, ту весели, ту строги — бяс ли ви зачена в социалния ни мрак и ви тласна над тълпите, лидери убоги — кипнали от политическата пяна пак? И се гъне Храмът с тежки царствени колони. И притворно овенчани с трънени венци хвърляте се в тътена на алчни микрофони като впрегнати в наркозата си рокпевци. Вие ли, нищожества, издигнати пред Храма с две-три стъпки по-високо, с яростни гърла сеете от зърното на своята измама с трескави ръце от каменните стъпала? Впрегнати в амбиции на утрешни пророци за народа месите от своя клисав хляб и ни дъвчете отдавна втръснали уроци с гръмотевици за глух и с мълнии за сляп… В яловата врява на словесни патрондаши — вие, храненици, в блатото на сит обоз — днес до дъно с пълните си властнически чаши вдигате за Свободата щедрия си тост. В синьо и червено, стъпили на обща низост, трогвате ни с индулгенциите за прогрес и тълпата смаяна от изненадващата близост ръкопляска ви пред „Александър Невски“ днес. Тъй се блъскат в стадото повлечени овцете и се вдига прах над пасбището с облак гъст и от Храма стиснал в зъби гъбата с оцета оня Божи Син ще скърши дървения кръст. Тръгвате си и след дългите автомобили скъсани плакати тръскат рошава брада. Боже мой! Благодаря ти, че ми вдъхна сили сам да бъда собственик на свойта Свобода.

Орис

Боже, бяхме богомоли, богомили и какво ли чудо стана, та сега впрегнахме си, Боже, българските жили с обичайните услуги на слуга? Дух ли ни обърка, че с душици голи като призраци насам-натам вървим и в разрастващите се неволи търсим път из историческия дим? Без дори да имаме насън представа сякаш ни залута някой злостен бяс в бяла мълния на пламъчна забрава, в люта гръмотевица от вълчи мраз. Цар ли ни поведе като благ Спасител към оазиса в пустинята Синай и ни обещава да се гушим сити в неговия приказен наследствен рай? Свива властното юмруче, поучава и гърми в ушите ми стоуста глъч и на шествия сред глухата гълчава сее от небето жълтата си злъч. Къса от живота ни с небрежни пръсти и мирише цялото небе на леш и си няма Божи гроб да се прекръстим покрай веждите потънали във скреж. И наслушани на вождове, войводи легнали под паметници и в бразди — гледаме, че в синята мъгла на свода оня Цар самонадеяно седи. И замаяни в безплодната си треска дар му носим българския си чеиз. И забравили за Ботев и за Левски вече търсим костите на цар Борис.

Площад „Света Неделя“

Бяла Коледа е, Боже, и от кестените капят жълтите стотинки в шепите на тротоара сляп и зиморничаво — сгърчено в поледицата хлапе стиска в дланите си нафора от просешкия хляб. Кой хорото ни полюшна покрай общите трапези и засяда суха буца в смръзнатите ни гърла, че достойнството ни като снежна приказка залезе смазано от недоимъка на орисията ни зла. Грях ли ни събира с маски на застинали гримаси да се блъскаме помръкнали под облачния свод и „Света Неделя“ с прошка благославя сиромаси подир сития от блясъка на петолъчките живот. Хайде, обедът ще свърши, но ще има ли вечеря? Трупайте се! Благодетел хляба месил е нощес и безплатните плебейски обеди не са от вчера — грешни имат ли имота, праведници нямат чест. Оня кърши мазните си лакти с чорбаджийска благост и ни хваща пак за гърлото от колективен глад и не ми е, Боже, мило и не ми е, Боже, драго — вчера хранеше ни с речи, днес ни сбира за обяд. И в гъмжилото о, Боже, нашенския зъл пройдоха весело ни хвърля залъка на втръснали лъжи. В ганьовската харта на демократичната епоха катинара за тъмница с ключ за свобода държи. И се втурнахме подир търкулната насън погача. И край коледните преспи домораслия пророк гледа ни презрително изпод премрежени клепачи и след казачока пуска див американски рок. В лявата ръка е хляба, с дясната размахва ножа. Хайде, влизайте в кошарата на душния си дух, че е свикнал с топлите вълма на агнешките кожи да си прави за доброто самочувствие кожух. Тъй навярно времето на трици ще ни смели с двата тежки камъка в червено-синия си глад. И стоим с покорна врява на площад „Света Неделя“ девет милиона просеци… И принцът пак е Брат.

Съд

С припева на кукувици еднозвучно вие сеете безплодния си дух и от ваште проповеди ми е скучно и за речите ви нямам даже слух. Хвърляте по шумни сборища идейки покрай пърхота на своите коси сякаш сте общодържавните линейки, със които цял народ ще се спаси. В пашалъка на словесни броеници как вървите с благи маски на светци и над нашите замръзнали душици расне раят на великденски дворци. Както да говорите и да мълчите — слязат ли петлите с третия си хор пак по сребърните блясъци в очите ще ви свари утрешния ви позор. Веят митингите боклучива плява и в небето грее Господния смях, че материално времето втвърдява даже праведник в мига на своя грях.

Епилог

Ей го идва овчарят и цялата вечер свири с медно кавалче над общия вой. Кой ли в синьо-червено така ни облече — да се хвърляме в общия сух водопой, да си нямаме нищо — презрени и боси от възторзи да блеем на този площад и с кривака месия с глава къдрокоса да ни води по кръгове в нашия ад. И да кретаме бавно и тъпо след него, и да поискаме болната постна трева, и примрели от знойната сгърчена жега в кротък унес да дъвкаме пусти слова. И над нашите мършави сенки тояга да се гъне от тежките удари днес и на нощите в снежната мартенска влага да ни пази от вълчите призраци пес; да се гушим из душните сънни кошари и да ближем от сивата каменна сол и в просъници в гъстите млечни кошмари оня черен месия — огрян с ореол бавно пухкави длани доволно да търка и да точи на камъка в лунен покой най-добрия спасител на стадната мъка. Ной-Нож, Нож-Ной ли се казваше Ной?