Читать «Нов огън» онлайн - страница 2

— Тъй казва ходжата. „Тоз огън, казва, е нов огън. На него нищо не е печено, нищо не е варено. Чист е и всичко чисти. Ще очисти и добитъка. Като го прекараме през огъня, ще се очисти от болестта.“

Без да го усетят, старецът беше дошел към тях. Но той гледаше настрана.

— Дай му да хапне нещо — лаза Марин. — Той ще си ходи.

Галунка се затича до къщи и скоро се върна пак, като носеше една малка кръгла софра, на която имаше хляб и ядене. Старецът си изми ръцете, седна и започна да яде. Той вършеше всичко бавно. И все гледаше настрана, замислен. Като се нахрани, той каза нещо за благодарност и си замина.

Вечерта пред всеки вратник запалиха голям огън. И като си дойде добитъкът, с вик, с тичане, накараха го да мине през там — да се поокади поне от пушека. Галунка, позачервена от тичането, се развесели: тя повярва, че болестта си е отишла. И можеше ли такъв добитък — охранени крави, като риби, като сърни, хубави, с черни топли очи, може ли да се разболеят?

Галунка вече щеше да си отива, пристягаше с две ръце ръченика си и се усмихваше. Тя се обърна и погледна: от нивата, с дългата си върволица волове, се връщаше плугът. Но той беше спрял сред поляната.

— Защо е спрял плуга? — каза Галунка. Тя забеляза, че един вол е легнал, и престана да се усмихва. — Един вол е легнал…Боже, умира вола!…

Ерофим, слугата, когото отскоро бяха хванали вместо Аго, махаше с ръка и викаше. Всички — Марин, Галунка, слугите — отърчаха нататък.

Като стигнаха там, видяха, че шутият вол Комура, както беше впрегнат, беше легнал. И току протягаше шията си през хомотя, като че искаше да се освободи от него, та да легне и да се простре по добре.

— Не знам какво му стана — говореше високо Ерофим с писклив женски глас. Той беше ниско дребно човече, кьосав. — Волчето си беше добре. И падна… Както си вървеше, падна… Дий, дий! — завика Ерофим, като махаше с камшика. — Ставай де, Комур! Ех и ти…

Комура не беше добре, то се виждаше. Дишаше тьй бързо, че поклащаше главата си като в такт. Очите му бяха замъглени и изглеждаха синкави. По едно време той се раздвижи: извади единия си преден крак, опря се на него и си попочина. Извади и другия.

— Хайде, ставай! Дий, дий! Ставай! — викаше Ерофим.

Комура се изправи. В гьрлото му нещо забърника, като преминаваше навътре към търбуха му. Марин сграби един кривач суха трева и взе да тьрка с нея Комура — по хълбоците, по корема. Като се умори той, Ерофим пък взе да го тьрка.

Тия разтривки посъживиха Комура. Той се ободри и отведнаж — поразмаха рога, както правеше, кога искаше да се бори. Всички се засмяха. Галунка се просълзи.

— Нищо му няма! — каза Марин.

— Нищо му няма, нищо — повтаряше и Галунка.

Наедно с другите волове, без да става нужда да го разпрягат, Комура дойде близо до дама. Вървеше, като че беше здрав. Но тук, на две-три крачки от вратника, той се поразтрепера като ударен, полюля се и падна. Слугите пак се насъбраха около него. Като викаха, като го крепяха кой как може, те го изправиха, но за малко: щом го оставиха, Комура пак легна. Отначало — и това донейде беше добър знак — той лежеше с подвити нозе под себе си, изправен, както си лежат воловете, когато почиват. Но нямаше весел поглед, не преживяше. Обръщаше се често назад, като да пропъди муха, и доближаваше муцуната си към търбуха си, към слабините — там някъде, както се виждаше, беше болката му. Дишаше бързо, с мъка. Понякога спираше дъх и неспокойно, с някаква вътрешна тревога, се вглеждаше в хората, които го заобикаляха, като че искаше помощ от тях.