Читать «Неутешителен отговор на „Знаеш ли ти кои сме?“» онлайн

Любен Каравелов

Неутешителен отговор на „Знаеш ли ти кои сме?“

Что за учителя при саблях

И что за чиновники при шпорах!

Скавронский

Някой си неизвестни нам господин твърде често ни позапитва чрез в. „Свобода“: „Знаеш ли ти кои сме?“ А тоя въпрос възбуди и моето любопитство и накара ме да се поразмисля и да попитам себе си що сме и кои сме. Що сме ние? Кои сме ние? Многозначителни са думите на оногова, който е казал: „Познай сам себе си.“ Аз мисля, че ако ние би пожелали да познаеме що сме и кои сме, то от нас би било що годе; но нашата чорбаджийствена натура не обича да размишлява и постоянно говори: „Аз съм аз“. Разбира се, че тия думи се произнасят машинално. И така, добро нещо би било, ако барем нашите „книжници и фарисеи“ би знаяли кои са; добро нещо би било, ако нашите така наречени „синигери“ и „обачета“ би се засрамили сами от себе си и ако би положили своето перо и заловили би се за мотиката.

Изящната книжевност е огледало на народният живот; а науката е божествена истина, която трябва да бъде свещена за всеки човек. А ние си играеме с тях! Ав какво състояние се намира нашата книжевност? На какво е заприличала между нас свещената наука? Вземете в ръцете си цариградското периодическо списание „Читалище“, вземете Блъсковото „Училище“, вземете Живкиновият „Книжовен имот“, вземете в. „Право“ (за „Периодическото списание“ на „Българското книжевно дружество“ в Браила аз не споменувам, защото то прилича на къртиците, които живеят под земята и които се показват само на Еньовден), най-после вземете всичките български учебници и не учебници — и порадвайте се. В нашата литература, а особено в нашите учебни периодически списания вие ще да намерите и философии (Йовчев), и морални поучения (Алеко Кръстович), и ораторства (Балабанов), и поезия (Деребеев), и критическо-исторически изследования (Гаврил Кръстевич), и астрономии (Блъсков); но не търсете ни мисли, ни знания, ни цел. Аз съм уверен, че вие ни в монголската литература не би намерили такъв един хаос, какъвто ще да срещнете в нашата прокопсана книжевност. Пишат нашите „обачета“, пеят нашите „синигери“, проповядат нашите „хабикнига“ писатели! Даже в Блъсковото „лъжи-свят“ списание вие ще да намерите твърде дълбоки идеи: в тоя вестник вие ще да срещнете и математици, и астрономи, и гастрономи. Някой си лапни-шаран е седнал, та открива (не открива, а краде! р.) с каква бързина пада гладът и с каква сила вихрушката изкоренява старите дървета; а стари Блъсков на драго сърце принимава всичко в своята редакция, всичко се харесва на тоя знаменит човек, с всичко се хвали тоя педагогически писател. Блъсков — редактор, Блъсков издава педагогически вестник, Блъсков говори за возпитанието и образованието; а нашите българи се подписват, плащат пари, хранят с боклук децата си и говорят: „Дядо Блъсков е стар и сиромах човек, който не може вече да работи и да прехрани децата си“. А децата, които четат Блъсковият вестник? — Какви деца? Блъсковият вестник никой не чете. Друг един астрономин е превел някои и други астрономически сведения от турски език и надробил е такава попара, която не може да свари и Кралимарковият стомах. В същото „Училище“ Пишурката постоянно помещава гениални поезии, които се рекомендуват на публиката от самият редактор, т.е. от дяда Блъскова, и наричат се класически произведения.