Читать «Неуговорени срещи» онлайн - страница 340

— Не задаваш въпроси — каза Вечеровски, като ме разглеждаше през чашата. — Сигурно е трудно. Или не е?

— Не е — отвърнах. — Нямам въпроси. Към никого. — Облегнах лакът на моята бяла папка. — Имам отговор. И то един-единствен… Слушай, ами че те ще те убият!

По навик вдигнал високо вежди, той отпи.

— Не мисля. Няма да ме уцелят.

— В края на краищата ще уцелят.

— А ла гер ком а ла гер — възрази той и стана. — Ето. Сега, когато нервите са успокоени, можем да пийнем кафе и да обсъдим.

Гледах прегърбената му стойка и как, мърдайки лопатките си, сръчно работи с кафеджийската техника.

— Няма какво да обсъждам — казах. — Аз имам Бобка.

И тези мои думи включиха нещо вътре в мен. От мига, когато прочетох телеграмата, всички мои чувства и мисли бяха като на анестезиран, а сега изведнъж се размразиха и заработиха — върна се ужасът, срамът, отчаянието, чувството за безсилие и аз безпощадно ясно осъзнах, че от този точно миг между мен и Вечеровски ляга димно-огнената линия, пред която аз ще спра за цял живот, а Вечеровски ще продължи нататък, сега ще прескочи окопа, ще мине през взривовете, праха и развалините от непознати за мен битки, ще се скрие в убийствено-аления залез и вече ще си кимваме леко, когато се срещаме случайно на стълбището… А аз ще остана отсам линията заедно с Вайнгартен, със Захар, с Глухов — да си пием чайчето или биричката, или водка с бира за мезе, да си бъбрим за интригите и преместванията, да събираме парички за запорожец, тъжно и скучно да се трепем над някое планово задание… Пък и Вайнгартен, и Захар вече никога няма да видя. Няма да имаме какво да си кажем, неловко ще ни бъде да се срещаме, отвратително ще ни бъде да се гледаме един друг, та ще се налага да купуваме водка или евтино винце, за да крием неудобството си, за да не ни се повдига толкова… Разбира се, ще си имам Ирка, и Бобка ще е жив и здрав, но никога няма да израсне такъв, какъвто исках да го отгледам. Защото сега вече нямам право да искам. Защото той никога вече няма да може да се гордее с мен. Защото аз ще бъда онзи татко, който «някога също можеше да направи велико откритие, но заради теб…». Да бъде проклета онази минута, когато в тъпата ми кратуна изплаваха проклетите М-кухини!

Вечеровски постави пред мен чашка кафе, седна отсреща и с точно изящно движение наля в кафето си остатъка от своя коняк.

— Мисля да замина — каза той. — По-скоро да се махна от института. Ще изчезна някъде далеч, на Памир. Трябват им метеоролози за есенно-зимния сезон.

— Че какво разбираш ти от метеорология? — попитах тъпо, а си помислих: от ОНОВА на никакъв Памир не можеш да се скриеш и на Памир ще те намерят.

— Проста работа, не иска акъл — възрази Вечеровски. — Не е нужна особена квалификация.

— Ей че тъпо.

— Кое точно? — заинтересува се Вечеровски.

— Намерението ти — отвърнах, без да го поглеждам. — И каква ще е ползата, ако от голям математик се превърнеш в нищо и никакъв дежурен? Мислиш, че там няма да те намерят? Ще те намерят като две и две четири…