Читать «Непосветена» онлайн

Елин Пелин

Непосветена

Междучасие. Навън тичат, шумят и викат децата. Тоя жив и весел детски шум влиза през отворения прозорец на учителската стая заедно с нежната и уморена светлина на есенното слънце и я пълни с бодрост. Младите учители и учителки седят разпръснати из стаята, всеки зает с нещо. Директорът крачи насам-нататък и пуши, отдаден в някакво размишление.

Пена Стоянова, новата учителка, дошла преди десетина деня, още не знае какво да прави. Тя ту седне до масата, ту стане и отвори шкафчето, ту застане пред отворения прозорец и гледа селцето, което оттук се вижда почти цялото.

По улицата минават лениво мъже, овехтели, небръснати, с добродушни почернели лица, с ръце в джобовете, жалки като роби, и се губят някъде зад изронените огради на мръсните дворища. Комините пушат сладко и бял дим се носи на тънки струи право към небето. Из дворовете шетат жени с преждевременно застарели лица.

За Пена Стоянова всичко е интересно. Тя стои пред картината на това чуждо селце като пред нещо съвсем неизвестно и го разглежда с интерес.

„Виж на какво място почвам първите стъпки на своя самостоятелен живот“ — мисли си тя и се усмихва сама на себе си. Усмихва се доволна, защото е настанена, осигурена, защото е стъпила на краката си след, толкова труд, след толкова учене, след толкова прекарани несгоди.

Тя учителствува за пръв път. След като свърши учителския институт, тя енергично се зае да си намери място и, слава богу, сполучи. В село, нека и в село да е. И тук живеят хора. Прости. Макар и прости, пак хора са.

Пенка Стоянова пак се усмихна, усмихна се, но след това се намръщи. Хубавото и младо лице направи хитра гримаса. Тя посегна, взе от масата малката си ръчна чанта, отвори я и почна да брои парите си. Двеста лева. Само толкова й останаха. Пък кой знае кога ще получат заплата. Вчера даде на своя покровител, председателя на училищното настоятелство, двеста лева да се почерпи с другите. Поиска й човека, пък и тя беше обещала. Останаха й само тия двеста лева. Ще икономисва, та да видим докога ще й стигнат.

Хубавото й лице пак направи хитра гримаса и пак се намръщи.

В това време някой почука на вратата. Влезе едно непознато дете, запъхтяно и изпотено.

— Писмо за директора.

Директорът, който пишеше на масата, стана и пое писмото.

— Откъде е?

— От директора на Чоперково. Директорът скъса бързо плика, отвори, прочете и скокна.

— Господа — обърна се той към учителите, — инспекторът иде.

Учителите се струпаха оживено над записката, която директорът държеше в ръцете си.

— Бил в Чоперково и е тръгнал за тук. Бъдете готови, може да ни изненада всяка минута.

— Аз подозирах — каза един от по-старите учители. — Преди три-четири деня получих последните книжки от неговото детско списание. По това познах, че ще тръгне по ревизия.

— Собствено той ходи да събира абонамента си — каза една учителка. — Боже мой, аз едвам успях да запиша две деца. Но кога ще прибера абонамента — не знам.

— Вие, госпожице Стоянова, записахте ли абонати?

— За кое? — попита Пенка Стоянова.

— За детското списание „Чурулик“, редактирано и издавано от нашия инспектор.