Читать «Непобедимият» онлайн - страница 103

От време на време от тях бликваха със слабо бръмчене ивици дим и се виеха във въздуха, тогава той замираше — не за дълго, иначе никога нямаше да стигне дъното на теснината. Известно време се спускаше, яхнал скалната греда като кон, после тя стана по-широка и не толкова стръмна, така че той можеше да слиза по нея, но с усилие, помагайки си с ръце; ала едва ли си даваше сметка какво точно прави през време на това продължително слизане, защото вниманието му беше раздвоено; понякога се налагаше да мине толкова близо до димящите храсти, че техните телени четки дращеха комбинезона му. Но ивиците дим проблясваха на светлината като искри и не се приближиха нито веднъж до него. Когато най-после стигна сипея, само на неколкостотин крачки от дъното, което се белееше със сухите си като кости камъни, часът беше вече дванадесет. Беше слязъл до зоната на черните храсти; склонът, по който се спускаше, беше до половината осветен от високото слънце. Сега можеше да прецени колко дълъг път е изминал, но дори не погледна назад. Хукна надолу, като се стараеше да прехвърля колкото се може по-бързо тежестта на тялото си от единия крак на другия; но огромната маса на сипея започна да пълзи заедно с него, като все по-силно тракаше. Изведнъж съвсем близо до изсъхналия поток един сипей се свлече под краката му и Рохан така падна, че кислородната му маска се свлече, а самият той се търколи чак на десетина метра надолу. Беше вече готов да скочи и да хукне, без да гледа, че е целият натъртен, защото се страхуваше, че човекът, който беше видял отгоре, ще се скрие от очите му (и двата склона бяха пълни с дупки на пещери), когато нещо сякаш го предупреди; преди още да разбере, той се хвърли обратно на ръбестите камъни и остана върху тях с разперени ръце. Върху него падна лека, хвърлена отвисоко сянка и с все по-силно бръмчене, което монотонно се усилваше, обхващайки всички регистри — от писък до басов тон, се спусна над него черно, безформено кълбо. Може би трябваше да затвори очи, но той не направи това. Последната му мисъл беше дали зашитото в яката апаратче не се е повредило от рязкото падане. После замря като парализиран — сам си го наложи. Не движеше очи и въпреки това виждаше как развълнуваният облак увисва над него, как спуска надолу едно лениво, виещо се пипало, видя отблизо неговия край — приличаше на гърло на мастиленолъскав смерч. Почувствува с кожата на черепа, на бузите, на цялото си лице топлия допир на въздуха като раздробено на милиони частици дихание. Нещо допря комбинезона на гърдите му, обгърна го почти непроницаем мрак. Изведнаж виещото се като миниатюрен смерч пипало се прибра в облака. Бръмченето стана остро. Чувствуваше го дълбоко в черепа си. После то отслабна. Облакът се понесе почти отвесно нагоре, превърна се в черна, простряла се от единия до другия склон мъгла, пръсна се на отделни, концентрично въртящи се кълба, които плъзнаха в неподвижния кожух на растителността и изчезнаха. Още дълго време остана да лежи неподвижно като мъртъв. Дойде му на ум, че това може би вече е станало; че той може би няма вече да знае нито кой е, нито откъде се е взел тук, нито какво трябва да прави, и го скова такъв страх, че изведнъж седна. Внезапно го напуши смях. Та нали, щом може да мисли така, следва, че е оцелял. Значи облакът нищо не му е направил, значи той, Рохан, го е излъгал. Мъчеше се да овладее този кретенски смях, който се надигаше в гърлото му и разтърсваше цялото му тяло. „Това е само истерия“ — помисли си, като се надигна. Беше се почти успокоил. Поне така му се струваше. Поправи кислородната си маска и се огледа. Човекът, когото беше видял отгоре, го нямаше, но чу неговите стъпки. Сигурно беше отминал това място и беше се скрил зад срутената скала, която преграждаше теснината до половината. Хукна след него. Шумът от стъпките ставаше все по-силен и странно висок. Сякаш човекът имаше железни обувки. Тичаше и усещаше болка, която пробождаше единия му пищял от глезена до коляното. „Сигурно съм си изкълчил крака…“ — помисли си той, като гребеше отчаяно с ръце, отново не му достигаше кислород, беше се почти задушил, когато най-после забеляза човека. Онзи вървеше право напред с механична, голяма крачка, като стъпваше от камък на камък. Близките скали с подобно на плясък ехо повтаряха шума на стъпките му. И внезапно Рохан усети, че в него всичко изтръпва. Това беше робот, а не човек. Един от арктаните. Изобщо не беше помислял за съдбата им, за това, какво беше станало с тях след катастрофата; когато облакът ги нападна, те се намираха в средния транспортьор. До арктана му оставаха само няколко десетки крачки. В същия момент Рохан видя, че лявата ръка на арктана виси безжизнена; беше счупена, а неговата някога лъскава, изпъкнала броня е изподраскана и смачкана. Разочарованието беше голямо, но въпреки това Рохан след миг почувствува едно облекчение при мисълта, че поне в по-нататъшното търсене ще има такъв другар. Искаше да извика робота, но нещо го накара да се въздържи и само ускори крачките си, отмина го, застана на пътя му и зачака, но два и половина метровият гигант сякаш изобщо не го виждаше. Част от приличната му на чиния радарна антена беше — Рохан видя това отблизо — строшена, а на мястото, където преди се намираше обективът на лявото око, зееше дупка с неправилна форма. Но той продължаваше да върви сигурно с огромните си крака, като само влачеше малко левия. Когато разстоянието между тях стана само няколко крачки, Рохан му извика, но машината вървеше право към него като сляпа и той се принуди в последния момент да отстъпи от пътя й. Изтича повторно при робота и поиска да го хване за металната лапа, но той си я издърпа с безразлично, плавно движение и продължи да крачи нататък. Рохан разбра, че арктанът също е станал жертва на атаката и че не ще може да разчита на него. Но му беше тежко да остави безпомощната машина на произвола на съдбата, освен това го обзе любопитство — къде всъщност беше тръгнал роботът, защо той се движеше, като избираше по възможност по-равен път, сякаш имаше някаква определена цел. След кратко колебание (през което време роботът се отдалечи на няколко десетки метра) Рохан го последва. Машината достигна основата на сипея и започна да се изкачва, без да обръща ни най-малко внимание на каменните потоци, полетели изпод широките му стъпала. Изкачи се до средата на сипея и изведнъж падна на камъните и се търколи надолу, като продължаваше да движи крака във въздуха, нещо, което при други обстоятелства може би щеше да накара наблюдателя да се засмее. После стана и отново продължи да се катери. Рохан бързо се обърна и се отдалечи, но дълго след това до него долиташе шумът от свличането и повтарящото се тежко, метално шляпане, което скалите многократно откликваха като ехо. Рохан тръгна бързо, понеже пътят по плоските, покрили коритото на потока камъни беше сравнително равен и бе леко наклонен надолу. От облака нямаше и следа, само от време на време потрепването на въздуха над склоновете свидетелствуваше за кипящата в черния гъсталак енергия. Така Рохан достигна до най-широката част на теснината, която преминаваше на това място в обградена от полегати скали долина. Някъде, на два километра оттук, се намираше скалната врата, мястото на катастрофата. Едва сега почувствува колко ще му липсва олфактометричният индикатор, който би му помогнал в търсенето на човешки следи, но този апарат беше много тежък, за да се носи на гръб. Трябваше да се оправя без него. Той се спря и огледа последоватено скалите. И дума не можеше да става, че някой се е скрил в самия метален гъсталак. Оставаха само пещерите, дупките и пукнатините в скалата, от мястото си той видя четири; погледът му не можеше да проникне във вътрешността им поради високите прагове с отвесни стени, които не предвещаваха леко изкачване. Затова реши най-напред да погледне във всяка пещера поотделно. Още преди, на борда на кораба, бе обсъдил с лекарите и психолозите къде трябва да се търсят изчезналите, тоест къде биха могли да се скрият те. Но това всъщност малко можеше да му помогне, защото беше невъзможно да се предвиди държането на поразени от амнезия хора. Това, че четиримата се бяха отделили от останалите хора на Реняр, показваше тяхната, отличаваща ги от другите активност; а че следите на четиримата не се разделяха чак до мястото, до което ги бяха проследили, даваше известни надежди, че те могат да бъдат открити заедно. Разбира се, ако изобщо бяха още живи и ако над скалната врата не бяха се пръснали в различни посоки. Рохан претърси последователно две малки и четири големи пещери, входовете на които бяха по-леснодостъпни, и можеше само за няколко минути без каквато и да било опасност да се качи там по косо наредените големи скални плочи. В последната от пещерите откри полузалени от вода метални остатъци; отначало Рохан ги взе за скелета на втория арктан, но те се оказаха извънредно стари и не му напомняха нито едно от конструктивните решения, които познаваше. В плиткото езерце, което се виждаше само благодарение на отразената от гладкия, сякаш полиран таван дневна светлина, лежеше странен продълговат предмет, наподобяващ кръст; беше дълъг около пет метра; неговата външна обвивка отдавна се беше разпаднала и се бе смесила с калта в червеникава от ръждата тиня. Рохан не можеше да си позволи да разглежда продължително необикновеното находище, което може би представляваше останки от някой макроавтомат, унищожен от победилия в мъртвата еволюция облак. Запомни само неясните контури на някакви съединения и пръти, които са служили по-скоро за летене, отколкото за ходене; но часовникът все повече го подканваше да бърза й той, без да се бави, се зае с претърсването на следващите пещери. Те бяха толкова много, понякога, гледани от дъното на долината, приличаха на изпълнени с мрак прозорци по високите скални стени, а подземните коридори и ходове, обикновено залени с вода, които често водеха към отвесни кладенци или към фонтани с ледени пенливи струи, така се виеха, че не се решаваше да се спусне дълбоко в тях. Имаше само едно малко фенерче със сравнително слаба светлина, което се оказа безпомощно в просторните пещери с високи тавани и многоетажни помещения. Най-после, премалял от умора, седна на огромен, огрян от слънчевите лъчи плосък камък пред една току-що претърсена от него пещери и започна да дъвче късовете пресован концентрат, като пиеше вода от потока, за да преглъща по-лесно сухите залци. Няколко пъти му се стори, че чува бръмченето на долитащия облак, но това сигурно беше шумът от сизифовите усилия на арктана, който щурмуваше насипите. След като изяде скромните си запаси, се почувствува по-бодър. Най-странното за него беше това, че всъщност все по-малко се съобразяваше с опасното съседство — защото черният храсталак беше плъзнал по всички склонове.