Читать «Неостаряла» онлайн - страница 2
Иван Вазов
Неколцина войника се задават от циганската махала, за да минат по стария римски мост. Ратната песен звучи грубо и свободно, пръска някакво усещане от здраве, сила и юнащина. Тази песен е по-истинска. Двете песни веднага млъкват при самия мост и двете млади дружини се сбират.
Момите потъват сред марсовците, радостни кикотения, шеговни чуруликания, размесени с дебели мъжки гласове: една минута неспокойната купчина оглашава предвечерната тишина на полето, позлатена от един откраднат презоблачен поздрав на слънцето от върха на Люлин планина.
От моста се разделиха. Хромата кокетка и другарката й нямаха вече китките си… Те не пееха вече, но продължаваха много пъти да се извръщат към отминалите юнаци, които може би отнасяха заедно с китките и друго нещо от тях… Едно късче от сърцето?…
Кой знае…
Девойките се изгубиха в една улица и скоро подир тях — и спомена им.
Но цялата вечер следваха да ми се счуват ония два стиха, които сега добиха неизразима сила, свежест и поетичност, и с такава сладостна, тиха скръб звучаха на душата ми, и така тъжно, тъжно…
Ох, тая меланхолна есен!
Информация за текста
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Надежда Владимирова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3821]
Последна редакция: 2007-11-08 15:00:00