Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 5

Прокарах език по зъбите си. Бях направил всичко, което бе по силите ми. Бях уловил катерица — катерица — за да заситя глада си. Правех всичко възможно, за да устоя на съблазънта на тъмната ми страна, на изгарящата жажда, която бавно ме разрушаваше отвътре. Въздържах се да използвам Силата си.

Но миризмата…

Неустоимо пикантна, дразнеща, сладка. Главата ми се замая. Не беше моя вината, че са я нападнали. Не аз бях причинил локвата кръв, образуваща се под проснатото й върху земята тяло. Само една малка глътка нямаше да навреди… Не бих могъл да я нараня повече, отколкото някой вече го бе направил…

Потръпнах, по гръбнака ми пробяга сладостна болка и се плъзна надолу по тялото ми. Мускулите ми се свиваха и разпускаха по своя воля. Пристъпих по-близо, толкова близо, че можех да докосна с ръка червената течност.

Човешката кръв можеше да направи много повече, отколкото само да засити глада ми. Щеше да ме изпълни с топлина и Сила. Нищо нямаше вкуса на човешката кръв, никакво усещане не би могло да се сравни с нея. Само една глътка и отново щях да се превърна във вампира, който бях в Ню Орлиънс: непобедим, бърз, силен. Щях да мога да внушавам на човешките същества да се подчиняват на желанията ми. Щях да заглуша вината и да прегърна мрака. Отново щях да съм истински вампир.

В този миг забравих всичко: защо бях в Ню Йорк, какво се бе случило в Ню Орлиънс, защо напуснах Мистик Фолс. Кали. Катрин. Деймън… Всичко бе изгубено и аз бях привлечен към безумната забрава, към източника на моята агония и екстаз.

Коленичих в тревата. Разтворените ми устни се отдръпнаха назад, разкривайки острите зъби.

Едно близване. Една капка. Едно вкусване. Толкова отчаяно се нуждаех от това. А и технически нямаше да я убия. Технически, тя щеше да умре заради някой друг.

Тесните струйки кръв намаляваха, докато се стичаха надолу по гърдите й, потръпващи от ударите на сърцето. Надвесих се над нея, езикът ми се стрелна напред… Гъстите мигли потрепнаха едва и се разтвориха, разкривайки ясни зелени очи, очи с цвета на детелината и тревата.

Същият цвят имаха и очите на Кали.

Последният ми спомен за Кали беше как тя лежеше върху земята и умираше, а тялото й бе сгърчено в почти същата безпомощна поза. Кали бе умряла от удар с нож в гърба. Деймън дори не бе проявил благородство да й позволи да се защити. Беше я промушил, докато тя ми признаваше колко много ме обича. И тогава, преди да успея да й дам да пие от кръвта ми и да я спася, Деймън ме бе изтласкал настрани и я бе пресушил докрай. Беше оставил от нея само празна, мъртва черупка, след което се бе опитал да убие и мен. Ако не беше Лекси, щеше да успее.

Измъчен вик се изтръгна от гърдите ми, отдръпнах ръце от момичето и заудрях с юмруци земята. Изтласках кръвожадността, напираща от очите и устата ми обратно в онова тъмно място, откъдето бе изскочила.

Беше ми нужен още миг, за да се съвзема напълно, сетне разтворих корсажа на момичето, за да видя раната й. Била е прободена с нож или някакво малко острие. Било е забито с почти идеална точност между гърдите й — но бе пропуснало сърцето. Като че ли нападателят й бе искал тя да страда, кръвта й да изтече бавно, а не да умре на мига.