Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 33

И сега отново ме принуждаваха да се оженя. Но може би всичко това бе част от наказанието, което заслужавах. И ако това означаваше да спася човешки живот…

— Бриджет. — Обърнах се към нея и се поклоних, вдигнал чашата си за тост. Бях истински образец на романтичния етикет, излъчвах южняшко очарование, които тези янки рядко бяха виждали. — От първия миг, когато… — Видях полумъртвото ти тяло, покрито с кръв в Сентръл Парк и едва не те довърших… — съдбата ни срещна в трагичен за теб момент, когато отчаяно се нуждаеше от помощ, бях сигурен, че трябва да бъдеш моя. И благодарение на щедростта на родителите ти, вече се чувствам като част от вашето семейство. Бриджет, ще направиш ли тази нощ най-щастливата в живота ми?

Бриджет изквича като прасе и обви ръце около мен — след като първо подаде внимателно чашата си с пунш на Хилда.

— Хубаво представление. — Брам ръкопляскаше, а страните му се бяха зачервили още повече. — Знаех си, че си благороден младеж! Разбрах го от пръв поглед!

Множеството избухна в оглушителни викове и бурни ръкопляскания; поръчаха се каси с шампанско. Уинфийлд Съдърланд толкова се бе надул от гордост и радост, че се боях да не се пръсне. Госпожа Съдърланд излъчваше ведро задоволство, че и последната й дъщеря си е намерила достоен съпруг. Само Маргарет поклати гневно глава преди лицето й със завидна бързина да добие изражение на сестринска гордост.

Церемониалмайсторът на бала нареди да донесат гигантска стъклена бутилка с шампанско, истински цар на бутилките, равняваща се на двайсет обикновени бутилки. С елегантен замах, демонстрирайки изкусна техника на „сабраж“, взе сабята от ръцете на иконома, плъзна драматично острието по тясната част на бутилката и сряза върха й заедно с тапата, откъдето бликна фонтан от златиста пенлива течност.

— Нека да направим сватбите още този уикенд! — извика Деймън, все едно обладан от невероятна възбуда. — Чакали сме през целия си живот да намерим тези дами — защо да чакаме още?

Да, защо да чакаме?, помислих си. Нека игрите на Деймън да започнат.

10

6 ноември 1864

„Деймън се върна, макар да ми се струва, че никога не си е отивал наистина. Наблюдавал ме е, примамвал ме е, контролирал ме е. Той е кукловодът, а аз съм неговата безпомощна марионетка, принудена да се подчинява на заповедите му.

Докато не видях Деймън, не осъзнавах колко съм се привързал към семейство Съдърланд, как бяха пропъдили самотата ми, давайки ми надеждата, че може би няма да живея като изгнаник. Макар да знаех, че трябва да ги напусна, се бях осмелил да вярвам, че бих могъл да остана около тях, че пътуването ми в този свят в крайна сметка може би няма да е толкова самотно.

Но Деймън ме познаваше прекалено добре. Той може и да бе внушил на семейство Съдърланд да ме приеме, но не бе внушил на мен да остана при тях. Бих могъл тази сутрин да се измъкна, да избягам в парка, бих могъл да изчезна сред тълпата на бала. При все това бях останал, защото, както несъмнено брат ми бе предвидил, копнеех отново да бъда част от семейство, дори и да е за само няколко дни.

Планът на Деймън ме ужасяваше — най-вече защото не го разбирах. Защо Ню Йорк? Защо семейство Съдърланд? Защо замесваше мен? Ако брат ми е способен да дирижира всичко толкова лесно, безпроблемно да се вмъкне в живота на семейство Съдърланд и да улесни появата ми, защо му бе нужно да организира подобен спектакъл? Защо си правеше труд да се жени? Защо просто не заведе Уинфийлд в банката и не внуши на него и на касиера да изпразнят огромната му банкова сметка? Да не би да възнамеряваше да живее като човек? Нима се нуждаеше от този брак, за да узакони присъствието си в нюйоркското общество? Или просто искаше да ме измъчва?

Или имаше нещо, което ми убягваше? Някаква тайна цел, която навярно не можех да си представя…

В главата ми се тълпяха безброй въпроси. И се боях, че няма да открия отговорите, докато не се появи първият труп.“