Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 27

Мислите ми запрепускаха. Нима Деймън бе внушил на всички кочияши на карети в Манхатън да подминат Лидия и майка й? Дали бе възможно да подчини на волята си толкова много хора наведнъж? Ами дъждът? Било е късмет… или нещо съвсем друго? Деймън не беше способен да контролира времето. Ако вампирите притежаваха подобна сила, щях да го зная от Лекси или дори от Катрин. Нали така?

Огледах изучаващо Лидия. Около шията си носеше обикновена, тясна панделка, от която висеше една перла. Кожата й там беше гладка, чиста… и без белези от ухапване. Ако Деймън не се хранеше от Лидия, тогава какво искаше от нея?

— Някой каза, че е ожаднял…? — обади се с надежда Брам, като потри ръце. — Изпитвам ужасяващо желание за още шампанско.

— Да, жаждата е ужасно нещо — съгласих се, — но ще трябва да ме извините. — С тези думи се обърнах и си запроправях път сред безгрижно танцуващата тълпа, решен да открия брат си, преди да е имал възможност да разкъса нечие гърло.

8

Открих Деймън да танцува с Хилда. Водеше я по дансинга, придържайки я съвсем леко. Когато пръстите му я докосваха, тя се навеждаше, притискаше се в него три пъти по-силно, отколкото бе прието, и се отпускаше върху гърдите му повече, отколкото бе необходимо. Другите момичета я гледаха завистливо, явно се надяваха да танцуват следващия танц с него. Той се преструваше, че е посветил цялото си внимание на бедното момиче, но вдигна поглед достатъчно дълго, за да ми изпрати ослепителна усмивка.

Чаках нетърпеливо танцът да свърши, искаше ми се да можех да внуша на музикантите да спрат. Не знаех точно колко са мощни силите на Деймън във внушението, но моите определено липсваха, благодарение на постната ми диета от животинска кръв.

Веднага щом изсвириха последния такт, пристъпих към брат си.

— О, съжалявам, искаш ли да… — попита той невинно, сочейки към Хилда. — Защото аз съм сигурен, че тя ще иска. Ако и ти го желаеш.

Хилда се взираше объркано в програмата си.

— Да отидем да си вземем по едно питие — предложих и го улових за лакътя.

— Тъкмо за това си мислех — съгласи се той полусериозно, с подигравателна нотка в гласа. Щракна с пръсти като на куче. — Хилда…?

— Остави я на мира — наредих му.

Деймън завъртя очи.

— Чудесно. Сервитьорът ще се справи не по-зле. — Но той не се освободи от желязната ми хватка и ми позволи да го поведа през тълпата, покрай салона с бюфета, през библиотеката, докато се озовахме в полутъмен кабинет.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попитах в мига, в който останахме сами.

— Опитвам се да се забавлявам. — Деймън вдигна ръце в подигравателно раздразнение. Италианският му акцент тутакси изчезна. — Видя ли какъв гуляй са устроили? Сьомга от Шотландия. И Аделина Пати е тук — баща ни направо щеше да умре. О, почакай. — Щракна с пръсти. — Той вече умря. По-точно ти го уби.

— След като той се опита да убие и двама ни — изтъкнах и стиснах юмруци.

— Поправка: след като той успешно застреля и двама ни. Ние сме мъртви, братко. — Деймън ми се ухили.

Обикаляше около мен. Небрежно, сякаш несъзнателно, все едно просто се разхождаше безцелно и водеше любезен разговор, докато се възхищава на декора. Спомних си как обикаляше арената на цирка в Ню Орлиънс, когато Галахър го принуди да се бие с планинския лъв. Деймън взе малка статуетка и я завъртя в ръцете си, ала погледът му остана прикован в мен. Изпънах рамене, усещайки отклика на хищника в мен, докато той ме предизвикваше да сторя нещо.