Читать «Ненаситност (Книга трета)» онлайн - страница 21

О, колко ми липсваше моята майка. Макар че дълбоката ми скръб бе стихнала с годините след смъртта й, в сърцето ми завинаги се бе загнездила тъпа болка. Колко ли много трагедии в нашия живот щяха да бъдат избегнати, ако тя още беше жива?

Баща ми също ми липсваше. До момента, в който го убих, аз го уважавах и обичах. Исках да следвам стъпките му, да поема семейното имение, да го зарадвам колкото бе възможно повече. Най-голямото ми желание беше той също да ме уважава и обича.

Дори ми липсваше брат ми или по-скоро онзи, който някога беше. Макар че той се закле да ми отмъсти, задето го бях превърнал във вампир, докато бяхме живи той ми беше искрен и верен другар, достоен и почтен съперник в игрите и най-близкият ми довереник. Чудех се къде ли е сега Деймън и какви ли злини причинява. Не можех да съдя лошия му характер — аз също бях взел своя дял от кръвожадно опиянение след като се превърнах във вампир. Надявах се само, че човечността ще се върне в него, както се бе върнала моята.

— Вие сте мъдра жена, госпожо Съдърланд — промълвих и стиснах ръката й. Тя ми се усмихна.

— Вие сте забележителен млад мъж — отбеляза. — Ако бях ваша майка, щях да бъда много горда с вас. Разбира се, нямам синове, само един зет… — Тя подсмръкна.

— Но, майко, Маргарет и аз сме се реализирали по свой си начин — рече Лидия, пренебрегвайки забележката за зетьовете. — Тя води счетоводството на Уоли, а аз помагам да се събират средства за майки, които нямат стабилни доходи.

Госпожа Съдърланд ми хвърли тайна усмивка и в този миг се изпълних с надежда. Навярно беше възможно да остана тук, да стана част от това семейство. Щеше да бъде опасна игра, но бих могъл да се справя. Бих могъл да контролирам глада си и да се разхождам всеки ден с Лидия и майка й, после да ги придружавам до дома им, за да изпия с тях чаша чай или да поспоря оживено с Уинфийлд за войната.

Лидия продължи да обяснява за независимостта си, а майка й въздишаше, въпреки че очевидно се гордееше с дъщеря си. Слънцето грееше все по-силно, докато вървяхме на запад, избирайки случайни пътеки. Накрая излязохме на позната пешеходна алея в средата на парка, която водеше право към Сенека Вилидж. Моят дом.

Може би внезапното ми разсейване бе причината госпожа Съдърланд да се вгледа по-отблизо в мен.

— Господин Салваторе — рече тя с полузагрижен, полуизплашен тон. — Имате… петно… върху яката си.

Въпреки правилата на благоприличието, Лидия се протегна и прокара нежно пръст близо до врата ми. Близостта й ме накара да потръпна от вълнение и страх. Когато отдръпна показалеца си, върху него имаше петънце кръв.

Пребледнях като платно. Защото това бе издайнически факт от живота ми. Въпреки всички мъчения, за да се контролирам, изтощителните усилия постоянно да пазя тайната си, едно малко петно кръв бе достатъчно, за да рухне всичко. Сега те щяха да разберат какъв съм в действителност: лъжец, убиец, чудовище.