Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 270
Александра Бракен
- По дяволите, глупаво хлапе! - извикай той, разтрисайки го. Гласът му бе дрезгав и той сякаш се задавяше след всяка дума. - Изкара ми акъла! Като ти кажа да стоиш зад мен, това
Той обви раменете му с ръце, а Лиъм, с цялото си облекчение и изтощение, му разреши. Не можех да разбера какво си казват един на друг, докато стояха пред вратата, но „Някои от нас все още се опитват да излязат навън, тъпаци!" на Вида развали момента.
Един друг агент ни насочи надолу по дигата на река Лос Анджелис, към мястото, където другите се бяха скупчили под центъра на моста отгоре над главите им. Вдигнах ризата си нагоре към носа си, за да избегна вдишването, но тебеширеният вкус вече бе в гърлото ми. Вече си бях изпила отровата за деня, която сега смесих с дим и жлъчен сок.
Гледката към Лос Анжелис и индустриалния район бе прекалено много за поемане от страна на който и да бе от нас. Никой не желаеше да се обърне и да застане лице в лице с разрушенията в далечината. Ние всички знаехме, че градът е бил атакуван, но да видиш в действителност горящите небостъргачи на хоризонта и да наблюдаваш как черният дим се събира като във фуния, за да отлети към ясното синьо небе, бе противно.
Лиъм и аз седнахме долу малко настрана от другите деца, които плачеха и се прегръщаха едно друго. За мен бе достатъчно, че той седи до мен и рамото му опира в моето. Наблюдавах ги. Виждах как сълзите струят по лицата им и ми се искаше и аз също да мога да загубя самообладание - за да прочистя усукания куп ужас, който все още караше стомаха ми да се присвива.
Но тук навън, изтощението притъпи сетивата ми. Гледката на предмети от ежедневния бит, които бяха разпръснати наблизо из реката, успокои щуращите се из главата ми мисли. Прахта покриваше колите в сантиметри, а земята - в метри. Тя пропадаше под нас като пясък в пясъчник на детска площадка. Бяхме на мили от центъра, но намирахме документи, офис стол, очила за слънце, куфарчета и обувки, които са били изпуснати или забравени, или излетяли от близките разрушени сгради. Въздушните удари бяха превърнали Уан Уилшайър -небостъргача, в който се помещаваше Федералната коалиция, в горяща черна черупка. Бях го зърнала само за секунда как изригва търкалящи се потоци от дим, превръщащи цели квартали на града в тъмнина.
А единственото, което Лиъм можеше да каже - отново и отново - бе
Поех си дълбок, успокояващ дъх. С крайчеца на периферното си зрение зърнах Джуд, който стоеше под моста - очите му бяха затворени, а лицето - обърнато към парчето слънце, което бе пробило през дима. Не можах да се накарам да се изправя, но се престорих, че и аз съм там. Наклоних главата си назад и оставих топлината да изсуши лепкавите, мокри кичури коса. Оставих го да изгори вкуса на страх от езика ми. Предствях си, че сме някъде много далеч оттук.
