Читать «Неизчезваща» онлайн - страница 23

Стегнах се, за да поема удара, а през това време Вида притисна пропуска си към вратата. Роб и останалите от тактическия екип бяха ескортирали преди няколко минути вътре Коул Стюарт, но аз си бях наложила да изостанем малко и да не бързаме с преминаването през тунела. Беше важно Роб да се сдобие изцяло със заслугите за тази Операция, да бъде оставен да се отъркаля в славата си, както куче би го сторило в трева. Дочули бяхме как овациите се засилиха в момента, в който те преминаха през вратата. Видяхме как изправиха юмруци нагоре, докато влизаха в Щаба и почти изоставиха Коул в инвалидната количка.

Вече нямаше никого в дългото бяло антре. Зад агентите се стелеше пътека от празничен шум. Тя намаляваше с всяка стъпка, с която те напредваха, докато накрая можех да доловя единствено собственото си дишане и да видя празното пространство в края на коридора... там, където трябваше да е Джуд.

- О, благодаря ти, Господи! - каза Вида, протягайки ръце над главата си. - Поне днес няма да се налага да ми изправят гърба след смъртоносния му захват. Адиос, Бу!

Мисля си, че повечето хора използваха „Бу" като прякор на човек, за когото им е мило. Вида пък го употребяваше, за да те накара да се почувстваш като едно от онези малки кученца, които имат мозъчета с размера на палец и се опикават целите - особено когато се развълнуват.

Оставих я, без да обеля и дума, и се запътих наляво към квартирите на Кейт и другите старши агенти, за да съобщя за пристигането ни. След петминутно безплодно тропане по врати си подадох главата в атриума, за да проверя дали не е там. „Най-вероятно е с другите", помислих си, докато оглеждах почти празната стоя. И въпреки че не зърнах бяло-русата й коса на някоя от масите, разпознах гъстите рошави червеникавокафяви къдрици, паркирани пред един от телевизорите.

Нямах достатъчно късмет, за да успея да се изнижа незабелязано. Две секунди му бяха достатъчни, за да улови погледа ми. Джуд стрелна очи надолу към стария си пластмасов ръчен часовник, а после с ужас се обърна обратно към мен.

- Руу! - извика той и ме призова с ръка. - Толкова съжалявам! Ама наистина! Въобще изгубих представа за времето. Всичко наред ли мина? Току-що ли се прибирате? Къде е Вида? Да не е...?

Не съм достатъчно добър човек, за да мога да призная, че нито една част у мен не искаше да се обърне и да избяга, преди той да може да дойде и да ме хване под ръка, за да ме задърпа със себе си из стаята.

Но едва след като я прекосихме, забелязах, че и Нико е там. Седеше на противоположния край на масата. Една от циментовите колони го бе скрила откъм вратата, а фактът, че детето привидно не помръдваше, също не помагаше особено за невидимостта му. Даже въобще. Последвах безизразния му поглед надолу, за да стигна до малко устройство върху масата. Разговорник.

Той бе с размер на телефон и лесно би могъл да мине за такъв, ако не се загледаше човек. Успели бяха да спасят някаква по-стара генерация телефони - с истински бутони, а не с елегантен сензорен екран. Новите корпуси, които бяха създали за тях, бяха овални и достатъчно тънки, че да могат да все пъхнат в заден джоб или нагоре в ръкава по време на урок.