ЕТО МЕ, ЗВЕЗДИЧКЕ! ЛАЕ КУЧЕи не помня неговото име,и над мен луна безстрастно сучесветлина от слънчевото виме.Дълго пътешествах, падах, страдахи по снежни пътища се скитах,и напролет рано — за награда —газех хладното сребро в реките.Дъвках детство като черен залъкпо сиропиталища, в градчета.И за някои останах малък,и по навик викат: „Хей, момчето!“Свикнах ли? Едва ли! Търся ощедумичка, която да е трудна,сънищата да тревожи нощеми за нещо светло да ме буди.
1.
ДНЕС ПРИЯТЕЛЧЕ С ЛИЦЕ ЩАСТЛИВОпак ме тегли към кръга си шумен.Вечер, който чашите наливавсе е най-най-талантлив и умен.Идвате — усмихнати, прекрасни,вечно спорите около мене —все от непризнание нещастнии от неразбиране сломени.Все не ви достига пост и длъжности в България не ви е волно —затова духовната окръжностна „Москвича“ сменяте със „Волво“.Все по-важни приеми ви чакатвие да създавате прогреса —всъщност, по класически, със лакът,защитавате си интереса.Вашата Родина е човечество,построено във бригадни групи —да ви храни, гении на Отечеството!Кой у нас успя да ви излюпи?Кой ще ви събуди да разкъсавашата изтънчена въздишка,щом и в ужаса на земетръсатърсехте спестовните си книжки!
2.
СВОЯ СТИХ НЕ С РЕПЛИКА ЗАПОЧНАХ,но това с мнозина днес се случи —затова пред къщата ми, точнотази вечер ме залая куче.(Мило, аз се губех, не пораснахмежду вяли думички, омрази,а пък ти все тъй прекрасносънищата майчини опази!)Ето мама, побеляла страшно,изпитателно към мене гледа.Победителят с обувки прашнисвикна да се връща без победа.Докато се скитах под простораи ме блъскаше живота хитър —тя е шетала сама по двораи е чоплила с ръце лехите.Добър вечер, мамо! Влизай, сине!И нататък всичко е познато —с буйните тревисти клавесинивън щурци тревожат тишината.
3.
ПАК ПРЕЗ СЪНИЩА И МИСЛИ ПУСТИ,през безсъници и изнемога —шепна с възмъжалите си устни,търся дума тежка, дума строга.Опознах другари и любими,трудих се в деня сред прах и прозаи за поетичните си римине очаквам лавър или роза.Тичах непослушно през житата,макове край пътищата ронехи настъпвах не змия с петата,а ръждясали в дъжда патрони.Хора с тежките жътварски дланибързо минаха покрай Огоста —тъмен кум на сватба ги поканис вино кърваво да ги нагости.Живите от тях, които гледамстъпват тук и там по селски двории на митингите за победис кашлицата старческа говорят.И си мисля, че кръвта отдавнавсе по изтънелите им вение изтекла тихичко и бавновьв пръстта — да бъде оплодена!
4.
ДНЕС ЖИВЕЯ, РАЗГОВАРЯМ, БРОДЯ,пиша лесните си репортажии не мога още на народадумата си истинска да кажа.Все интелигентно и нечутостъпвам по опушени купетаи работническо влакче сутринозвучава весело полето.Диша в утрото животът буденпосред глъчка, трясъци и саждии от този хаос многолюденпростичко доверие се ражда.Както в пещите сурова рудакипва от металното богатство —тьй сдружава ни деня отруденв спойката на истинското братство.Ален мак от делника откъснал —светлина от Козлодуй ще взема,за да мога в часовете къснида я върна в строфи на поема.И навред — далече и наблизкос белите палатки по оврази —синеблуза армия се плискаи строи в деня Хаинбоази.Тези проходи в душата светяти горят с магическата сила.Шепнат устните ми свята клетва:„Ти си земен рай, Родино мила!“
5.
И ОТНОВО БУЕН ДЪЖД ПРЕЗ ЮЛИразлюлява клоните зелени.И на двора, в детската ми дюля —смеят се слънцата на вселена.И земята тръпне моя… моя!Побеляват сенки. Пътя стръменпак ме чака… И пред път се моляна тревичка и на облак тъмен.И се моля на цветя и плиткиот крайпътни храсти, и на стрехи,и на тази скромна пирамидкада не доживявам до утехи.Бистрия дъждец отърсил с дланипак сьм пътник и дъхът ми спира —пред заоблени от сняг балкани,под които глъхнат вълчи дири.А пръстта дими и с пьлни шепипия в извори вода прозрачна,и с очи от светлината слепиискам пак за нещо да заплача.После теб, Родино! Песен литваи мъже пред Дунав думи сричат.И Околчица е храм молитвен,в който трябва да се коленичи.
ЛИРИЧЕСКИ ЕПИЛОГ
ПОД ЗВЕЗДИЧКА — БОДЪР И ВЪЗТОРЖЕНбързам днеспрез краткото си време —утре в две-три страници да сложатази незавършена поема.И тече животът — гасне ручей,но гърми под преспите водатаи се блъска в порива стозвученс лудия копнеж към свободата.В дните като капка заблестяласъс трицветен накит под простора —ще се пръсна в светлината бяла,но ще падна в ручея ви, хора!Приемете ме добър и нежен,даже и обречен на забрава —като шепа рехав сняг от Вежени роса от дунавска дъбрава.И по устни — от сина към внука —ще се скитам в дните поривисти,ще осъмвам на хайдушка бука,ще шумя в дьбиците разлистен.И ще стихна в шепот на тинтявабез да търся почести, заслуги.Песента ми незавършена остава,за да я подемат утре други…
