Читать «Недоволство» онлайн

Шиничи Хоши

Недоволство

Когато ме караха да направя това, ми стана толкова неприятно, че повече не можех да търпя. И въобще защо трябваше да го правя? Но някак си го преглътнах. От досегашния си опит знаех вече добре, че имам слаба воля и колкото и да се опитвам да се съпротивлявам, нищо няма да се получи. Такава ми е сигурно орисията, а да се съпротивляваш на съдбата няма никакъв смисъл.

И така, най-после ме натъпкаха в ракетата. Преди да затворят вратата, погледнах намръщено злите лица на изпращачите си. „Интересно ми е всъщност, дето ме гледате с такива очи“ — искаше ми се да им кажа, защото долу-горе такива бяха мислите ми и злобата, която бушуваше в сърцето ми, но от устата ми не излезе нищо.

Тия отвън не ми обърнаха никакво внимание и усмихвайки се злорадо, затвориха вратата отвън. Вече не можеше да се направи нищо. До такава степен бях обхванат от съзнанието, че съм безсилен и че може би все пак би трябвало да окажа някаква съпротива, че не успях даже да кимна с глава на баща си за сбогом. Каквото и да правех, вратата не можеше да се отвори отвътре. Нямам думи да опиша колко беше ужасно. Изведнъж ме обзе чувството, че повече никога няма да мога да изляза оттук и да видя белия свят.

Внезапно някъде долу под мене се разнесе страшен рев. Имах чувството, че някаква сила ме прилепи към пода. Нямаше съмнение, че ракетата вече излиташе. Не знаех какво ще стане с мен сега и това зловещо и мрачно чувство увеличи безпокойството ми. Каквото и да става, аз трябва да се измъкна от това положение. Стиснах зъби и издържах на този ужас.

На болката от натиска издържах и тя скоро премина, но на нейно място дойде нещо по-гадно: това беше усещането, че олеквам и започвам да плувам във въздуха. Ако беше силна болка, по-леко бих я понесъл. А сега, като плавах в пространството, не можех да се отърва от чувството, че съм се превърнал в пълен идиот. Започна да ми се гади и повърнах. Не зная защо си спомних, че не издържах на пиене и винаги, като си пийнех малко, ставах за смях.

Започнах да крещя с пълен глас: „Спрете! Пуснете ме!“, но едва ли вече имаше някаква възможност да сляза, защото ония долу бяха безсърдечни и жестоки. Крещях, докато ми пресипна гласът. Писъците отекваха в ракетата и заглъхваха. Беше безполезно.

Като мина малко време, аз отново започнах да викам. Положението стана още по-непоносимо. Усетих, че в ракетата започна да прониква студ. Изглежда системите за поддържане на температурата във вътрешната част бяха излезли от строя.

Изтръпнах от ужас. Може би това беше краят. Започнах с всички сили да трия ръцете си, но това не ми помагаше, студът изпълни всяко ъгълче на ракетата.

Вече усещах, че съзнанието ми се замъглява. Дори не усещах студа. Всеки момент очаквах, че ще се появи смъртта. С това щеше да се сложи край на живота ми. Какъв смисъл е имало тогава да се раждам изобщо? Бях изпълнен с желание да си отмъстя на ония, дето ме изпратиха на смърт. Стана ми мъчно за самия мен — бях живял в робско подчинение. Сега вече нищо не можеше да се поправи. Но ако остана жив и се върна, на ония няма да им се размине. Това бяха последните мисли в съзнанието ми, което угасваше…