Читать «Невинен до доказване на противното» онлайн - страница 8

— Молто ли? — пита Нико.

Невинният му израз е съвсем неубедителен, но аз не успявам да отговоря. От олтара свещеникът моли опечалените да заемат местата си. Усмихвам се на Дела Гуардия — всъщност се ухилвам лицемерно, докато се разделяме, и започвам да си пробивам път към предната част на църквата, където ние с Реймънд би трябвало да седим като служебни лица. Вървя и кимам сдържано на познатите си, но все още съм впечатлен от пламенната самоувереност на Нико. Чувствам се като човек, който дълго е бил изложен на слънчевите лъчи и макар вече да се е скрил от жарещото слънце, кожата му пари и при допир боли. В мига, в който за пръв път виждам ясно оловносивия ковчег, внезапно ме пронизва мисълта, че Нико дела Гуардия всъщност може и да спечели. Това пророчество е изказано от един уж неуверен глас някъде дълбоко в мен, който като стенеща съвест ми шепне онова, което не искам да чуя. Колкото и Нико да не заслужава победата, колкото и да е неподходящ за нея, какъвто и духовен пигмей да е, нещо може би го тласка към тази победа. Тук, в света на мъртвите, не мога да не призная физическата привлекателност на неговата жизненост и това, че тя ще го отведе далеч.

В тон с характера на днешното събитие до ковчега на Каролин са поставени два реда сгъваеми столове. Повечето са заети от големците, които човек очаква да види тук. Единственият непознат е осемнайсет-деветнайсет годишно момче, седнало до кмета, точно пред ковчега. Невчесаната му русолява коса е офъкана нескопосано, а вратовръзката му е стегната така, че яката на найлоновата риза е щръкнала нагоре. Братовчед, решавам аз, или може би племенник, но явно — макар и твърде изненадващо — някой от рода. Близките на Каролин, доколкото ми е известно, още са си на Източния бряг, където са живеели и преди много години, когато тя е решила да ги напусне. Най-отпред до младежа, макар да не е редно, са седнали все хора на кмета, та за мен няма място. Настанявам се зад Реймънд Хорган и той се извръща към мен. Изглежда е наблюдавал разговора ми с Дела Гуардия.

— Какво каза Дилей?

— Нищо, глупости. Закъсал бил с парите.

— Че кой не е? — отбелязва Реймънд.

Питам го за срещата му с кмета и той подбелва очи.

— Искаше да ми даде съвет насаме, на четири очи, та да не изглеждал пристрастен. Смята, че ако заловим убиеца на Каролин преди деня на изборите, шансовете ми рязко ще нараснат. Представяш ли си? И го каза с такава безизразна маска на лицето, че не можех да го зарежа насред изречението. Сега страшно се забавлява. Погледни го! — сочи Реймънд. — Главният оплаквач.

Както винаги, когато говори за Болкаро, не може да се сдържа. Оглеждам се с надеждата, че не са ни чули. Кимам с глава към младежа, седнал до кмета.

— Кое е това момче?

Стори ми се, че не съм чул добре отговора на Хорган, та се навеждам по-близо до него. Той допира уста до ухото ми.