Читать «Невидими изчадия» онлайн - страница 97

Значи тя е пътят към най-великото откритие.

Тъй като сме така впримчени в нашата култура, в съществуването като човешки същества на тази планета с притежавания от нас мозък и същите две ръце и два крака, каквито имат всички. Така сме впримчени, че всеки начин за бягство, който би могъл да ни хрумне, е просто поредното звено от примката. Всичко, което искаме, сме дресирани да го искаме.

— Първата ми идея беше да си ампутирам ръка и крак, левите или десните — тя ме поглежда и свива рамене, — но нито един хирург не би се съгласил да ми помогне.

— Мислех за СПИН — казва тя — заради преживяването, но тогава всички бяха болни от СПИН и изглеждаше много мейнстрийм и гъзарско. Точно това са казали сестрите Риа на рожденото ми семейство. Почти съм сигурна. Тези кучки понякога проявяват такова чувство за собственост!

Бранди изважда чифт бели ръкавици с бели перлени копченца от вътрешната страна на китката. Надява ги на ръцете си и закопчава копченцата. Бялото не е добър избор на цвят. В бяло ръцете й приличат на трансплантирани от гигантска анимационна мишка.

— Тогава се сетих за промяната на пола — казва тя. — Операция за смяна на пола. Сестрите Риа си мислят, че ме използват, но всъщност аз ги използвам заради парите им. Те си мислят, че ме контролират и че идеята е била тяхна.

Бранди вдига крак, оглежда отчупения ток и въздъхва. После се пресяга да свали и другата обувка.

— Сестрите Риа не са ме принуждавали да правя нищо. Не беше така. Просто не можех да допусна по-голяма грешка. Най-голямото предизвикателство, на което можех да се отдам.

Бранди отчупва тока на здравата обувка и стъпалата й остават обути в две грозни шляпки.

Тя казва:

— Трябва да скочиш в бедата с двата крака.

Тя хвърля счупените токове в кошчето за боклук в банята.

— Нито съм хетеросексуална, нито съм хомосексуална — казва тя. — И бисексуална не съм. Искам да се измъкна от етикетите. Не искам да напъхват целия ми живот в една-единствена дума. В едничка история. Искам да открия нещо друго, непознаваемо, място, което го няма на картата. Истинско приключение.

Сфинкс. Загадка. Бяло петно. Неизвестно. Неопределено. Непознаваемо. Неподлежащо на определения. Това бяха всички онези думи, с които Бранди описваше мен под моите воали. Не само история, която се развива така: и тогава… и тогава… и тогава… и тогава, докато умреш.

— Когато те срещнах — казва тя, — ти завидях. Копнеех да имам лицето ти. Реших, че да носиш лице като твоето изисква повече кураж от всякаква операция за промяна на пола. То би те отвело до по-големи открития. Ще те направи по-силна, отколкото изобщо можеш да бъдеш.

Тръгвам надолу по стълбите. Бранди — с новите си равни обувки, аз — напълно объркана, слизаме във фоайето, а през вратата на всекидневната се чува провлеченият плътен глас на господин Паркър, който отново и отново се оригва: „Точно така. Продължавай“.

Двете с Бранди заставаме за миг пред вратата. Махаме една от друга мъха и тоалетната хартия, а аз бухвам сплесканата й на тила коса. Бранди придърпва чорапа си нагоре и издърпва надолу предницата на сакото си.