Читать «Невидими изчадия» онлайн - страница 11

Всички тези думи са нейни — гаф, пипнал, изтърсил се. Нещастието с адвоката. Моята тежка злополука.

Сестра Катрин идваше да провери признаците ми на живот на всеки шест часа. Проверяваше пулса ми, втренчена в секундарника на ръчния си часовник, тежък и сребърен. Увиваше около ръката ми маншет за измерване на кръвното налягане. За да ми измери температурата, пъхаше нещо като електрически пистолет в ухото ми.

Сестра Катрин беше от монахините, които носят брачна халка.

А женените хора винаги си мислят, че отговорът е в любовта.

Върнете се към деня на голямата ми злополука, когато всички проявяваха такава загриженост. Хората — онези хорица, които ме пуснаха да мина пред тях в спешното. Настояванията на полицията. Тогава ми дадоха болнична бланка с отпечатано с неизличимо синьо мастило по края „Собственост на Мемориална болница «Ла Палома»“. Първо ми сложиха морфин, венозно. После ме нагласиха да седна на една носилка.

Не си го спомням много добре, но дневната болногледачка ми разказа за полицейските фотоси.

На снимките — големи лъскави снимки двайсет на двайсет и шест, хубави като тези в портфолиото ми… Черно-бели, каза болногледачката. Но на тези снимки двайсет на двайсет и шест аз седя на носилка, облегната на стената в спешното. Сестрата цели десет минути ми ряза роклята с онези мънички операционни ножички за маникюр. Рязането си го спомням. Беше лятната ми рокля от памучен креп от „Еспри“. Спомням си, че когато си поръчвах тази рокля по каталога, без малко да си поръчам две — толкова са удобни, ветреят се по бриза, който се опитва да се напъха под мишниците ти и да вдигне полата ти чак до кръста. Ако няма бриз, се потиш и памучният креп прилепва по тебе като единайсет билки и подправки, само че роклята отгоре ти е почти прозрачна. Излизаш на верандата и чувството е страхотно — милион прожектори сред тълпата се насочват към теб. Или влизаш в ресторант, когато навън е трийсет градуса, и всички се обръщат да те гледат, като че току-що са ти връчили някоя голяма престижна награда за постижението на живота ти.

Такова беше чувството. Спомням си този вид внимание. Винаги беше така, сякаш цари трийсетградусова жега.

Спомням си и бельото си.

Извинявай, мамо, извинявай, Господи, но носех само едно малко парченце плат отпред, закачено на ластик, само с една прашка отзад между бузите, закачена за парченцето отпред. В телесен цвят. Прашката между бузите, нея всички я наричат „гъзната дантелка“. Носех прашка заради моментите, когато роклята от памучен креп става почти прозрачна. Просто да попаднеш в спешното, където ще ти разрежат роклята и детективи ще те снимат, чучната върху носилка със забита в едната ръка морфинова система и монахиня францисканка, която ти крещи в ухото, не влиза в плановете ти. „Снимайте! По-бързо снимайте! Тя продължава да губи кръв!“