Читать «Небесните господари - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 2
Джон Броснан
— Гадна котка. Гадна. Марта не харесва…
Джан въздъхна и изтри потта от челото си с обратната страна на дланта си. Погледна към слънцето и прецени, че до края на дежурството й остава поне още час. Обърна се към Карла, която се мръщеше.
— Трябваше да ми разрешите да я застрелям, госпожо — каза тя на Джан. — Нагло животно. Нагъл мъжкар.
— Според теб ще дойде ли пак? — попита я Джан.
— По-добре да не го прави. Ще му забия стрела между очите, а не в рамото.
Джан помисли, че Карла едва ли би се разправила толкова лесно с коварния хищник, но не изказа на глас съмненията си. Стражарките по стените имаха нужда от подобно самохвалство. Джан знаеше, че така поддържат духа си, защото задачата им ставаше все по-неизпълнима.
— Ако се върне, вдигни тревога. Аз ще бъда на източната стена — каза й Джан.
Карла небрежно отдаде чест и Джан, съпроводена от все още развълнуваната Марта, пое на изток покрай дървения парапет.
Едва сега Джан осъзна, че влечугото или каквото и да беше там е престанало да крещи. Тя се запита защо срещата с пантерата я бе разтревожила толкова силно. „Това е лоша поличба“, каза си тя и бързо прошепна молитва към Майката богиня. През последния час от дежурството на Джан имаше само още един инцидент. Слонска лоза беше проникнала през мрежата и заплашваше да събори част от стената. Джан ръководи групата от петнайсетина стражарки, които унищожиха с огнехвъргачки и брадви бавно гърчещото се пипало. В най-широката си част то надхвърляше четири фута. После наблюдава Марта и другите шимпанзета, които се покатериха на рамката на мрежата и с обичайната си бързина поправиха повреденото от лозата. Вече привършваха, когато Алза дойде да смени Джан. С искрена радост Джан й даде позлатения жезъл на властта, затъкнат дотогава под колана й.
— Все за теб да си е — каза тя на Алза с благодарност. — Изтощена съм.
Алза огледа ремонта на оградата.
— Много ли ти се събра?
— Както винаги, нищо повече.
Джан кимна на Марта, която се втурна надолу по мрежата и докато приближаваше прибра клещите в чантата си за инструменти, окачена на кръста й.
— Отиваме вкъщи? — попита тя.
— Да — Джан я погали по главата. Обърна се към Алза и каза: — Може да те посети красноречива пантера. Иска убежище срещу работа за нас. Внимавай. Този котарак е превъзбуден и може да направи нещо от отчаяние.
Алза й се усмихна.
— Не се тревожи. Нали ме познаваш. Никога не поемам рискове. Страхлива съм до мозъка на костите.
Тя се наведе, прегърна Джан и я целуна по устните.
— Пази се, мъничката ми.
Джан тръгна надолу по стълбата, без да сдържа негодуванието си от дразнещата дума, с която я наричаше Алза. Макар да знаеше, че е израз на нежност, напомняше й за чувствителната тема — за нейния ръст. Когато беше по-малка, не се притесняваше толкова. Вярваше на майка си, че с времето ще настигне връстничките си, но сега, на осемнайсет, вече знаеше — няма да порасне повече. Алза и другите й приятелки се извисяваха над нея с четири-пет пръста. Никак не й харесваше да бъде висока колкото един мъж.
Облаците изчезнаха от небето и слънцето вече припичаше силно, докато Джан и Марта пресичаха зеленчуковите градини. Те покриваха всяка педя подходяща земя между стените и крайните сгради на Минерва. Джан забеляза как Марта нервно поглежда нагоре.