Читать «Нашият обществен живот» онлайн

Любен Каравелов

Нашият обществен живот

В 1867 аз имах щастие да се опозная с негово мудрословие (тая дума вземам из „Македония“) отца Балабанова, когото преди малко време разстриже българският народ. Нашето познанство стана така. Една заран дойде при мене един из бялградските сватове, който имаше обичай да знае и кой е дошъл, и кой отишъл, и кой е родил, и кой се е родил, и рече ми твърде многозначително:

— Дошъл е из Френско един наш българин, който знае много науки… Аз озарана ходих при него…Добър човек, учен човек…Като проговори дума, то мед му закапе из устата… А държи се достойнствено — като княз…

Тия хвалби ме накараха да ида и аз и да видя тоя учен човек, ако и да не обичам медът. Отидох в гостилницата, в която беше кацнал нашият синигер, т.е. негово слословие, и почуках на вратата.

— Антре! — проговори слословието.

Влязох и намерих черни панталони, бяло елече, черносин суртук, лъскави кундури, шарена вратовръзка, гиздави мустаки, златен кьостек и бяла като сняг риза, в които се намираше обвиен отец Балабанов. Захванахме се да си приказваме за едно, за друго; но все за големи работи като, например, за Наполеона, за турската политика, за сръбските министри, за бялградската крепост и пр. Трябва да ви кажа, че в тоя същия ден, когато аз у з р я х отца Балабанова в първи и последни път, турците излазяха из бялградската крепост и сръбската войска се готвеше да влезе в нея.

— Хайде да идеме и ние на Калемейдан и да погледаме на сръбското тържество и на турското унижение — казах аз отцу Балабанову.

— Нямам ръкавици…Пращах момчето да ми купи; но дюкяните били затворени — отговори о. Балабанов.

— Какви ръкавици! — казах аз. — Вие не сте в Париж, а в Бялград…

Отец Балабанов послуша моя съвет, облече са, и ние излязохме на улицата. Разбира се, че в онзи тържествен за Сърбия ден хората вървяха надоле — нагоре по улиците, като мравето през марта; но между тия мраве ръкавици имаше твърде малко.

Дойдохме до Калемейдан. Г.Балабанов ме хвана за ръкавът и рече ми:

— Аз ще се върна.

— Защо? — попитах аз.

— Мене ме е срам да се вовирам между черният (простият) народ.

А знаете ли що направих аз, като чух тия Балабанови думи? Оставих го да търси благородните ръкавици и отидох да се вовирам между простите смъртни. „Какво ли ще да прави г.Балабанов, когато се върне из Франция и донесе в България своите ръкавици?“ — си помислих аз, и душата ми почувствува твърде неприятни неща.

Преди няколко години аз чух, че г. Балабанов се върнал и останал в Цариград да търси адвокатско занятие, и че бил назначен за писарин при св. Български синод. В онова време аз си пак припомних ръкавиците. По думите на нашите кореспонденти, Балабанов взимал плата по 20(турски) лири на месецът, китил се, труфил се, помадил се, шпионствувал, продавал братията си и народът си, и всичко това се вършло пак за ръкавици — две лири повече, пет чифта ръкавици повече. Срам го било да се вовира между простият народ: а не се срамува да се продава на най-низките цариградски души и да променява майка си с един чифт ръкавици! Срам го било да излезе на улицата без ръкавици; а не се срамува да лиже х. Иванчовите сахани и да върти опашка пред г.Николи! Срам го било да излезе с по-вехтички дрехи; а не се срамува да лъже, да подличи, да шпионисва и да продава честта си за едно шише гюлево масло! В Париж човек може да се научи много полезни неща! Питане е после всичко това: защо и за какво не беше избран за писар на българският св. синод други някой българин, или барем чифутин, а именно г. Балабанов?