Читать «Началото (Книга първа)» онлайн - страница 86

— Добре — едва чуто промърмори Деймън. — Хайде, да тръгваме. И ако сега ме провалиш, ще те убия — добави той, като се отклони в посоката, водеща към фургона. Последвах го, тласкан изцяло от притока на адреналин в кръвта ми.

Скоро стигнахме до фургона, който се оказа без охрана. Отвътре се чуваха глухи стонове. Деймън изрита задната дъска на фургона и скочи на платформата. Последвах го, но си затулих устата, когато влязох вътре. От вътрешността на фургона се разнасяше остра, непоносима миризма — смесица от кръв, върбинка и дим. В ъглите се гърчеха тела, но вътре цареше непрогледен мрак, поради което бе невъзможно да различим къде бяха вампирите и къде хората, или комбинацията от двата варианта.

— Катрин! — прошепна Деймън, наведе се надолу и започна грубо да опипва телата, докато я търсеше.

— Стефан? — чу се слаб глас от ъгъла и аз трябваше да събера всичките си сили, за да не се втурна натам, да се изплюя в тази посока, да се втренча в онези злодейски очи и да й заявя, че се надявам да е получила точно това, което е заслужила. — Деймън? — Гласът пресекна.

— Катрин, тук съм — прошепна брат ми и си запроправя път към другия край на фургона. Аз обаче не помръднах, останах на място като прикован към пода. Когато очите ми започнаха да се приспособяват към оскъдната светлина, видях неща, които бяха по-ужасяващи от всичко, което бях виждал в най-лошите си сънища. На пода на фургона бяха натъркаляни почти дузина тела, като някои от тях бяха наши съграждани, които познавах отдавна, като Хенри и няколко други редовни посетители на кръчмата. Дори доктор Джанис беше тук. По някои от телата имаше забити колове, а други бяха с намордници, със завързани ръце, крака и уста, със застинал в очите им ужас. Някои бяха свити на кълбо, все едно бяха мъртви.

Гледката ме промени, промени всичко. Свалих шапката си и коленичих набързо, за да се помоля Богу или на този, който може да ме чуе, да ги спаси. Припомних си риданията на Ана, напомнящи жалостивото скимтене на малко коте, както и застиналия страх в очите на Пърл. Да, те не можеха да живеят тук, но защо баща ми позволяваше да се отнасят толкова брутално с тях? Никой не заслужаваше да умре така, дори и чудовищата. Защо просто не ги прогониха от града?

Деймън коленичи, а аз се спуснах към него. Катрин лежеше по гръб. Ръцете и краката й бяха здраво овързани с въжета. Сигурно въжетата са били покрити с върбинка, защото където се бяха впили в кожата й, имаше ужасни обгаряния. Кожена маска скриваше лицето й, а по косата й имаше засъхнала кръв.

Останах отзад, защото не желаех да я докосвам, нито дори да я поглеждам, докато Деймън я освобождаваше от намордника. Щом го махна, не можах да не видя зъбите й, острите й кучешки зъби, истинската й същност, изпъкваща както никога досега. Но Деймън я изпиваше с очи, сякаш изпаднал в транс. Отметна нежно косата от лицето й и бавно се наведе, за да я целуне по устните.

— Благодаря — промълви Катрин простичко. Това беше. И когато видях как пръстите на Катрин погалиха косата на Деймън, как той се разплака, заровил глава на рамото й, разбрах, че това е истинска любов. Докато двамата се изпиваха с погледи, измъкнах ножа от джоба си и започнах внимателно да срязвам въжетата, с които бе омотано тялото й. Работех бавно и предпазливо, защото знаех, че всеки по-силен натиск върху въжетата може да й причини още болка.