Читать «Насочен взрив» онлайн
Фридрих Незнански
Фридрих Незнански
Насочен взрив
Добрите момчета отиват при Бога. Лошите си ходят навсякъде.
Първа част
Взрив
Днес, 2 декември 1991 г., в 6 часа и 22 минути моторизиран патрул в състав: А. Приходко и В. Козлов откри в гората на Лосиний остров, на 25 м от железопътното платно и на 100 м северно от перона на гара „Яуза“, труп на мъж на около 25–30 години, починал от травматичен шок и множество рани по гръдния кош и бедрата, предизвикани от експлозия на взривно устройство.
Мястото на произшествието е отцепено от милиционерски патрул.
Милиционерският патрул е задържал и двама мъже — Александър Покромкин и Александър Горяинов, — за които е установено, че са студенти от Висшите режисьорски курсове. В момента на взрива двамата са се намирали наблизо.
Тъй като случаят не е изяснен, моля да изпратите на мястото на произшествието оперативно-следствена група на МУР.
Началник на Бабушкинското РУ на МВР, подполковник Белчик
1.
„Е, господа, да започнем огледа…“
Погледнах в огледалото за обратно виждане, пристроих ладата си в дясната лента и спрях на около двайсет крачки от Олег Борисович Левин. Той беше тромав, замислен флегматик на двайсет и две години — мой стажант. Всъщност след няколко седмици ще го атестират и тогава Левин от стажант ще стане напълно самостоятелен следовател от прокуратурата. Младежът, потънал в своите много важни мисли, естествено, не ми обърна внимание. Дадох заден и му отворих предната врата.
— Господин главен прокурор, колата пристигна.
Олег, без да се учуди, тръгна към колата. А лелките, които чакаха на автобусната спирка, удивено ме погледнаха и започнаха да си шепнат. Моят стажант, без да бърза, повдигна полите на своето кафяво палто и тромаво се занаглася на предната седалка.
Забелязах измъкващия се от тунела тролей, потеглих бързо и успях да хлопна вратата на стажанта си.
— Здравейте, Александър Борисович — басово каза Левин.
— Само за генерал си, Олег — усмихнах се аз.
— Защо?
— Я виж само какво палто имаш. С червен генералски хастар. На твоите години тичах по якенце и не се страхувах от студа. И сега си тичам.
— С яке човек може да си докара простатит — каза Левин смръщено, гледайки внимателно пътя. — А после цял живот ще се лекуваш.
Вдигнах вежди — нямах какво да възразя срещу такъв тежък довод. Още повече, че докато си тичах по яке на младини, си спечелих само маясъл. Вярно, че не беше от тичане, а от заседаване пред бюрото, но все пак… Естествено, това си го премълчах.
Светофарът на „Тверска“ ни забави и видях някакъв фотограф, който подреждаше на асфалта фото силуетите на Горбачов и Елцин в цял ръст.
„Чужденците, които буквално се тълпят в Москва след август, обожават да се снимат с президентите — помислих си аз. — Ей до този изтъркани силуетчета. А пък шишкото с плетения пуловер, който влачи Горбачов под мишница, сигурно да е изкарал доста тлъста пачка от президентите си.“
