Читать «Нанайска приказка (Нанайска приказка)» онлайн - страница 2

— Слънцето се скри, синко. Навярно си уморен. Полегни си край огъня. Сега ще донеса нещо да се нахраниш.

Мерген отвърнал:

— Благодаря ти. Не искам да ям. Ще спя, че съм уморен от дългия път.

А на себе си казал: „Тая нощ трябва да бъда нащрек. Бабичката е намислила нещо лошо.“

Мерген легнал в единия кът, а в другия — старицата. Юнакът сложил край себе си оръжието, за да му е под ръка за всеки случай. Подир малко затворил очи и високо захъркал — уж спи, а се ослушва и дебне да види какво ще направи бабичката. И тя се преструвала, че спи.

По едно време старицата тихичко се запримъквала към момъка. Дошла до него и протегнала ръка към оръжието му. Мерген надигнал глава и попитал:

— Защо пипаш оръжието ми?

Бабата бързо се дръпнала и измърморила:

— Ей тъй, без да искам, съм протегнала ръка. Спи, синко!

И се върнала на мястото си.

Така минало много време. Мерген захъркал още по-високо. Преструвал се, че спи. Бабата пак крадешком се приближила. Стиснал я юнакът за ръката. А в бабината ръка — остър нож.

— Защо си дошла над мене с тоя нож? Ей сега ще те убия.

— Не ме убивай, синко! Аз тъй в съня си съм взела ножа. Спи!

Легнала си пак бабичката, замислила се:

Мислила, мислила цяла нощ. На заранта казала на Мерген:

— Ти ме пожали, затова аз ще ти помогна. Зная къде си тръгнал — искаш да убиеш господаря на тайгата. Той е много силен, може да те надвие. Затова ще направя тялото ти кораво като желязо.

Мерген не повярвал на лъжовните и думи, но се престорил, че е съгласен.

— Направи ме! — рекъл.

Разшетала се бабичката, запалила голям огън; над него провесила котел, пълен с вода. Когато водата кипнала, тя извадила от сандъка си гърненце със синя отвара. Изляла отварата в котела и рекла:

— Хайде, синко, скочи във водата! Ще поседиш вътре мъничко, ще станеш сетне як като желязо. Лесно ще надвиеш господаря на тайгата.

— Ще скоча в котела. Само че първом ще се вържа през кръста с едно въже. Ти ще държиш края му, та да не потъна и се удавя в котела. Още по-добре, ако въжето вържеш за кръста си, че ръцете ти са слаби и току-виж си ме изпуснала.

Бабата се съгласила. Мерген я вързал през кръста и затичал към котела. Засилил се той. Прескочил го, а бабата — бух! — във врящата вола. Лумнали пламъци. Мерген бързо поставил похлупака.

„Получи си това, което искаше да стори с мене — казал си момъкът. Сега вече не ще може да яде хора!“

Нямало какво повече да прави на това място. Взел една запалена главня, излязъл навън и тикнал главнята в камъшения покрив. Пламнала проклетата колиба, черен дим до небето се вдигнал. Вятърът грабнал пепелта и я развял на всички страни — и помен да не остане от тая стара людоедка.

След това Мерген слязъл при реката. Там намерил бабината лодка. Седнал в нея и течението го понесло надолу.

Дълго плавал по реката. По едно време дочул викове и плач. Гледа: страшен великан повлякъл младо момиче. То се дърпа, крещи.

Опънал Мерген верния си лък. Великанът изпуснал момата, люшнал се и паднал по очи на земята.

Девойката се усмихнала:

— Ти ме избави от този злодей. Аз ще ти бъда вярна робиня, безстрашни Мерген!