Читать «Наказание (Троянска легенда)» онлайн

Ангел Каралийчев

Наказание

Троянска легенда

На сто крачки от манастира „Свети Йоан Предтеча“ има един голям каменен старовремски кръст, покрит със зелен мъх. Под него спят двадесет и пет души бунтовници, излезли бой да се бият за свободата на своя роден край. Пред манастира те се появиха със зелени войнишки куртки, с бели калпаци и лъвчета на калпаците, с високи навои и черни върви, с тънки иглянки.

Войводата ги проводи да бранят Вълчия проход. Зад тях, в една тиха зелена долина, се беше потулил вехтият манастир. Над гъстия орешак светеше оловното кубе на църквицата. Бунтовниците натрупаха камъни, заприщиха пътя на татарите и залегнаха. Когато пътят отвъд прохода почерня от татари и пушки запукаха като клепало — петима души манастирски братя изскочиха от килиите си, пресякоха тревясалия двор, открехнаха малката задна вратица и побягнаха като рогачи в дълбоките планински дебри.

В магерницата остана само нямото момче Велко, манастирският ратай. Наведен под камината, Велко раздуха въглените, подкладе гърнето, излезе навън и се мушна в градината за мащерка, ала преди да накъса дъхави стръкчета, Нямото се покатери бързо на ореха да навести своите крилати другарчета-гургуличета.

Надникна в дупката и въздъхна: птичките бяха вече изхвръкнали. С тъга Нямото се озърна наоколо и ги потърси. Погледна към Вълчия проход. Най-напред видя червеното знаме на бунтовниците. Очите му се разшириха и сърцето му затупка. Хвърли се на земята и изхвръкна вън, затече се към прохода.

— Нямото е тука! — обади се един от бунтовниците. — По-скоро тичай, Велко, за вода, че умираме от жажда!

Нямото не го чу. То беше глухо.

Бунтовникът му направи знак с ръце. Като разбра какво искат от него, Велко се обърна назад и полетя. Подире му дигнаха прах три татарски куршума. Единият разкъса петата му, кръв закапа по сухия път. Нямото се спря. Закуца към манастира, влезе в магерницата, грабна стомната и я подложи под чучура на чешмичката, която едвам сълзеше. Докато се напълни стомната, то си превърза с една кърпа ранения крак. Бунтовниците поеха стомната с разтреперани ръце. Изпиха водата и поискаха още. Насреща татарите напираха с грозен вой.

Додето слънцето слезе над Чемерикова поляна, Нямото три пъти се връща при бунтовниците. Когато излезе за четвърти път от манастирския двор и погледна към прохода — косата му настръхна: една стена от черни хора с голи ножове прехвърли натрупаните камъни от бунтовниците и идеше към него. С ужас Нямото хвърли стомната и тя се строши. Втурна се към черковната врата. По белите каменни стъпала останаха кървави петна от ранения му крак. Блъсна лявата врата на иконостаса и влезе в олтара. Наведе се, вдигна една голяма плоча под престола, спусна се в скривалището и пак намести плочата над главата си. Притихна.

Татарите нахълтаха в двора. Запращяха дървените килии. Най-напред потърсиха водоносеца на бунтовниците. По кървавите дири разбраха, че в църквата. Почнаха да го търсят зад клоните, събориха аналоя, гледаха под престола, в пезулите никъде го нямаше куцото момче, сякаш беше потънало в земята.