Читать «На лов за въображение» онлайн - страница 3

Накрая Джеймс Болард и Кийт Робъртс — двама сънародници на Уелс; днес те творят така, както бащата на „Невидимият“ би го правил, ако беше жив в момента.

За резервни „състезатели“ моят събеседник избира Лем плюс братя Стругацки, Силвърбърг, Джак Чокър и Зелазни…

Вълшебните сини кули на чуждите светове вече са се стопили и ние се връщаме у дома с въпроса:

— Някога, на ЕКСПО’70 в Осака, България е била спомената в десетката на страните с най-развита фантастика. Къде е сега мястото ни според вас?

— Затруднявам се да отговоря. Смятам, че сме някъде силно назад, тъй като публикациите от родни автори намаляха доста.

— Намирате ли разлика в подхода към НФ жанра у нас преди и след 10 ноември 1989?

— В крайна сметка се наложи един твърд „закон“: не вървят разкази, българи, французи и пера от Източна Европа. Все пак подобно становище се оборва от сборниците на Шекли и Станислав Лем. Очевидно водещо е майсторството на писателя, а не обемът или националността. Що се отнася лично до мен, аз съм сред най-продаваните автори тук, но с англоезичен псевдоним. Вижте, постарах се да го разкрия и разчитам на мнозина от младите си читатели, които ме знаят.

— Ще споделите ли подробности около написването и последвалата съдба на книгата ви „Десетият праведник“?

— През 1989 година Тед Търнър обяви световен конкурс за SF роман с награда 500 хиляди долара. Изискванията му бяха твърде строги: определен брой думи; действието да се развива до средата на следващия век и да се решават глобалните проблеми на Земята. Всъщност аз научих късно за състезанието, оставаха около шест седмици плюс време за пощата. Тогава седнах, за да го напиша на педали, настройвайки се постоянно с електронна музика. Сетне се получи тъп номер, въпреки че ръкописът е „кацнал“ в Съединените щати. Всеки участник трябваше да прибави и договор по правната страна. Не пропуснах да изпратя два екземпляра от този контракт, които по неизвестни причини не пристигнаха до местоназначението. По-късно ситуацията у нас се промени, романът се залежа в папката си. Понякога частни издатели подхвърляха идеята да го отпечатат, обаче нямаше що-годе сериозно предложение… та чак досега.

— Как мислите, можем ли да наречем добрите фантасти разрушители на рутинното всекидневие? И дали те са способни да ни подготвят за нови събития?

— Като читател бих казал, че за мен фантастиката е възможността да се откъсна от нашия свят, да се пренеса другаде, на необикновено място. Затова например още си харесвам онази стара книга от Гюстав Льоруж, където човекът действа в непозната среда, изпълнена със загадки, съкровища и приключения. Що се отнася до прогностичната роля на жанра, той си свърши работата през 50-те години, обрисувайки прехода към бъдещето, и днес хората едва ли ще се учудят на нещо.

— И накрая: тайна ли е къде Любомир Николов ходи на лов за въображение?

— Идеите могат да изскочат отвсякъде, в най-неочаквани моменти и по доста странни начини. Спомням си как се роди канавата за „Червей под есенен вятър“. В един разказ на Лем (от цикъла за пилота Пиркс) има детска играчка, в която три миниатюрни прасенца бягат от вълк. Героят я почуква и така ги насочва. Представих си, че играчката би могла да бъде електронна, а после — че в нея се „крие“ анимационен филм. Оттам до мисълта за видеониката на професор Лемхович ме делеше само крачка. Ще допълня, че сред планините ме посещават особено добри хрумвания, защото оставам насаме, много се успокоявам и съзнанието ми се разкрепостява…