Читать «На залез» онлайн - страница 2

Усетих хлад в краката си — бях стоял дълго в студената вода. Излязох на брега. Трите деца продължаваха да бъбрят, а четвъртото все така лежеше по гръбче върху ямурлука.

— Вижте, че се размърда — каза онова с ушанката.

— Нашите войници си тръгват — обади се момчето от ямурлука.

То очевидно не следеше разговора на другите и мислеше за свои неща.

— Като стигнат твоите войници планината, ще приберем козите — каза му момчето с ушанката. — Потрай още малко!

— Че аз нали трая — каза момчето от ямурлука. — Виждаш ли колко е интересно? Онзи облак прилича на Чиполино. Виждаш ли му носа?

Децата се загледаха в небето. Вместо Чиполино там тромаво пъплеха облаци, слизаха към хоризонта, а зад тях напредваше синината, студена и чиста, и небесният похлупак се издигаше постепенно нагоре. Те по-скоро приличаха на стадо, което се връща от паша, без да остави следи по небесното поле, но на детето напомняха войници.

— Лятно време е по-интересно — казваше то. — Тогава, като се срещнат горе, гърмят и има голям бой.

Другите се засмяха. Докато тъпчех лулата си, за да запуша, слушах техния смях. Той галеше като музика слуха ми.

— Тя тук ли ще остане? — попита едно от децата, облечено в синя фланела.

— Ще се сгрее, после ще избяга — каза онова с ушанката. — Много е била изстинала.

Тръгнах към тях, като все още не разбирах за какво говорят. Попитах ги мога ли да запаля лулата от техния огън и видях край жаравата едно жабче. Беше мъничко, уплашено, грееше хълбоците си и мигаше със своите безизразни очи.

— Чичко, нали няма да умре? — ме попита малкото от ямурлука.

Намерили жабчето под един камък. Било измръзнало, не мърдало и те го настанили край огъня да се стопли. Досмеша ме пред вида на това водно животинче.

Децата се застягаха да си вървят. Облаците се стопяваха и небето на запад се къпеше в студен пурпур. Пастирите забравиха своите кози и тръгнаха към селото, като оставиха догарящия огън и съживеното животинче. Оставиха и мене с болни стави, изстинал от диханието на предзимието, от дългите скитания из полето, където търсех осезателен допир с природата. Пред мене край реката стояха купчините платна, завити в груба хартия. Там, върху платната, лежаха моите картини, лежаха могили, планини, полета, небеса и облаци, събирани старателно в моите обиколки.

Приклекнах край жаравата, за да стопля ръце, и тогава в съзнанието ми изплува постепенно образът на мургавата селянка с детето, плътен и топъл, и някъде зад нея войник, изправен над оръдието, да вика и да размахва ръце. В очите на жената виждах отразено цялото поле, зимния дъх на снеговете от планинските масиви и силен копнеж, който идваше от дъното на сърцето. Или може би си въобразявах!