Читать «Мързеливият дядо Слав» онлайн
Ангел Каралийчев
Ангел Каралийчев
Мързеливият дядо Слав
Накрай гората в една вехта къщурка с много светли прозорчета и покрив от зеленясали плочи живееха дядо Слав и баба Славка. Баба Славка денем и нощем се трудеше: шеташе в къщи, мъкнеше вода с менците от кладенеца, предеше вълна и плетеше топли ръкавици за дърварите. Пред къщурката имаше градинка, в която беше разперила клони една стара ябълка къснозрейка. Старата стопанка пазеше плодното дърво като очите си: копаеше земята край него, варосваше му дънера, чистеше гъсениците от клоните му. А когато ябълките узрееха, тя ги обираше с голяма предпазливост, нареждаше ги в зимника и чакаше да подухне пролетният развигор. Тогава от долните села пристигаха купувачи и разменяха ябълките с жито. А дядо Слав от сутрин до вечер се търкаляше по тревата под най-дебелите сенки и мислеше, че този свят е добре нареден: едни да работят, а други да ядат готовото.
Веднъж, когато хладният есенен вятър почна да рони зачервените листа на ябълката и да ги пръска по опустялото и посърнало поле, баба Славка каза на стареца си:
— Дядо Славе, иди да отсечеш от гората едно дърво, че да наръшкам огън в къщи. Помръзнаха ми ръцете, не мога да плета ръкавици за дърварите — куката пада от ръцете ми. Хайде, моля ти се!
Дядо Слав се дигна, почеса се по тила и рече:
— За мене ли е то работа — дърва да сека, че да ги нося на гръб… Не е ли по-добре да отсечем ябълката…
— Млък! — кресна бабичката. — Сега те чувам, друг път да не съм те чула да казваш такива приказки, защото ще те натиря в гората да те изядат вълците. Без ябълката ние сме загубени. Тръгвай! За пет пари работа не си ми свършил тая година!
Нарами секирата ленивият старец и тръгна между дърветата. Дълго се лута по опадалата шума, озърта се да види няма ли в старата гора някое по-тънко дръвце — лесно за сечене и леко за носене и най-сетне въздъхна:
— Брей, цялата гора обиколих, додето те намеря! — И спря пред една тънка, стройна ела с крехки клончета, права като свещ.
— Какво искаш от мене? — обърна се дръвчето към човека със секирата.
— Ще те отсека — проговори дядо Слав.
— Как тъй ще ме сечеш? — разтрепера се елата и от клонките й закапаха нежни жълти листа. — Какво съм ти сторила?
— Нищо не си ми сторила, но ми трябваш за огъня.
— Баща да си ми, дядо Славе, не ме сечи, гледай колко съм младичка! Само на две години съм. Не съм се още наситила на чудния сок, който смучат корените ми от земята, на утринната бистра роса, която ме къпе като, майка, на птичите песни, които ме будят от сън, на пъстрите цветя, които никнат под моята лека синя сенчица. — Защо ще ме сечеш? Ами че аз още не съм видяла слънцето! Когато порасна и се издигна над върховете на старите дървета, ще протегна клони към него, ще погълна неговата топлина и светлина и когато разгледам наоколо безкрайния хубав свят и наситя очите си и душата си, тогава ела ме отсечи.
— Хей, стара кратуно — обади се зад гърба на дядо Слав един пронизан от гръмотевица дъб, — не посягай на младото, а ела мене да отсечеш! Лятос ме улучи гръмотевицата с огнена стрела. От оня злочест ден, когато ме удари облакът, аз почнах да бера душа. Щом дойде зимата и стисне големият студ, аз ще издъхна… По-добре е да прибереш мене, отколкото да вземеш живота на елицата.