Читать «Мора» онлайн - страница 2

Аз тогаз бях на твойте години и слугувах при Авджи Михаля. Серт човек беше той, голям барачест, с ей такива ѐ мустаки, а пък веждите му… хм… веждите му, навели се над очите му като стрехи. Аз толкоз мустаки да имах, колкото бяха веждите му, стигаха ми. Та ти казвам, такъв човек беше Авджи Михаил. Приказваше бързо-бързо, ядеше си наполовина думите, но аз му разбирах. Една зима ми каза:

— Бре, Давиде, бре, момче! Идат празници, иде Коледа, ще се правят краваи, милини, добро брашно ще трябва. Да те пратя на Батова, не мож оти, път няма. Я да туриш два-три чувала на шейната, че да идеш до Мусубей, на вятърницата на Глигор Казака. Той ми е приетел и ситно брашно прави. Пък да стоиш там, докато се смели, брей! Ни на крачка да не се отделяш. Мойта храна е хубава, не искам Казака да я мени с чужда.

Тръгнах. В къра сняг до колене, ни път, ни жива душа — само вълчи стъпки. Конете бяха яки, но може да се каже, че шейната аз я носих на ръце. Ще затънат някъде конете и аз ще изляза напред да разпътча снега и да направя път, другаде пък ще се бухнем в някоя яма — и тикай шейната, колкото имаш сила. Стигнах на вятърницата по мръкнало смазан, съсипан. Казвам на Казака: тъй и тъй ми заръча чорбаджията.

— Тоя чорбаджия — рече Казака — има големи мустаки, ама ум няма в главата си. Я виж колко чували чакат? Ти остави твоите чували и си иди, па ела в другиден да си ги вземеш.

— Не мога — казвам. — Бай Михаил ми заръча да чакам тук.

— Иди тогаз да си въжеш конете в дама и спи при тях.

— Не — казвам, — оттука не мърдам!

Казака се разсърди.

— Хлапе! — кай. — Да не гълчиш много, че сега те хвърлям от стълбите!

Поскарахме се както трябва. После се разбрахме, отидох, настаних конете в дама, пък аз се върнах пак във воденицата. По едно време се огледах — вътре студено, голо, из кьошетата увиснали паежени, въртят се колелата със зъби, вън крилата плющят, цялата вятърница се тресе и се пука. Няма огнище, няма огън — само едно пръстено мангалче с малко жарава.

— Дядо Глигоре — рекъх, — как живееш тука? Стутено.

— Студено зер.

— И страшно.

— Страшно зер.

И от дума на дума ето що ми разправи той:

— Понякога — кай — нощно време стоя до мангала, понагрея се и задрямам. Гледам: дохожда отпреде ми животинче като маймунка, с черни очи като трънки и ме гледа. Аз тъкмо река да замахна да го ударя, то подскочи и се изгуби. Не знам какво нещо ще е туй.

— Че какво може да бъде? — попита Рафаил.

— Не знам. Тъй ми го разправи.

Стана късно. Разбра Казака, че аз няма да се отделя нито на крачка от воденицата, и ми каза:

— Аз те виждам тебе, че няма да отидеш да спиш при конете, ами ей там между чувалите има място, иди легни. И завий се през очи с кожуха, че ако доде маймунката, да не се уплашиш.