Читать «Момчето, кученцето, котенцето и жабчето» онлайн - страница 3

— Какво ще заповядаш, господарю? — обърнал се великанът към момчето.

— Искам да ми построиш дворец — по-голям и по-хубав от царския.

— Дадено — рекъл великанът и завчас издигнал невиждан дворец, висок до небесата.

Като видял този дворец, старият цар прехапал устните си, но нямало какво да стори и дал дъщеря си за невеста на момчето. Заживели си младоженците в двореца. Веднъж момчето рекло на жена си:

— Ще ида да видя какво става по света, а ти стой в къщи и ме чакай, докато се върна.

Тръгнало момчето по големия път, потеглили подире му кученцето и котенцето. Цял ден вървели. Надвечер приближили един град. Котенцето почнало да мяучи:

— Бате, гладно съм.

— Ей сега ще получим храна! — рекло момчето и бръкнало в джоба за кутийката си.

— Къде ми е кутийката? — извикало уплашено момчето. — Аз съм я забравил в къщи на полицата под паницата. Хайде да се върнем за вълшебната кутийка. Сетне ще продължим пътя си.

И тръгнали назад. Но да видите какво се случило с кутийката! Невестата на момчето, като разтребвала, намерила кутийката на полицата под паницата. Тя не знаела каква е тая кутийка и я изхвърлила през прозореца. Кутийката паднала насред улицата и някой извикал вътре в нея:

— Ох!

Тъкмо по туй време по улицата минавал един вехтошар. Той чул охкането, навел се, взел кутийката и отворил капачето й. Изведнъж се появил великанът.

— Какво ще заповядаш, господарю? — обърнал се той към купувача на старите вещи.

— Заповядвам ти да вземеш тоя дворец и да го пренесеш заедно с мене и с момичето, дето наднича през прозореца, на най-пустия остров сред морето!

— Дадено! — рекъл великанът и грабнал двореца.

Късно вечерта момчето, кученцето и котенцето стигнали до мястото, където бил техният дворец, но двореца го нямало. Момчето седнало на един камък и горчиво заплакало.

— Бате, защо плачеш? — попитало го кученцето.

— За невестата си плача, за двореца плача. Ех, защо я няма сега кутийката ми!

— Не плачи, бате, ние ще ти я донесем — рекло котенцето и двенките тръгнали към морето.

Като стигнали на брега, те се втренчили и видели самотния остров с двореца. Тогава котенцето се качило върху гърба на кученцето и тъй преплували до острова. Щом влезли в двореца, котенцето се изкачило на тавана и подгонило мишките. Един стар плъх се изправил пред котенцето и го попитал:

— Защо си подгонило мишките ми?

— Защото ме е яд на господаря ти. — Какво ти е направил?

— Взе кутийката на бате. Къде е сега твоят господар?

— Спи.

— А кутийката?

— Тя е скрита в носа му. Ако ти трябва тая кутийка, аз ще ти я донеса, но обещай, че ще оставиш на мира мишките ми.

— Обещавам! — рекло котенцето.

Тогава плъхът отишъл в готварницата, натопил опашката си в червения пипер и се намъкнал в спалнята. Тихичко запълзял по юргана и наврял опашката си в носа на заспалия вехтошар. Щом червеният пипер влязъл в носа му, вехтошарят се напънал и кихнал силно. Кутийката изхвръкнала от носа му. Плъхът я захапал и отнесъл на котенцето.

— На — рекъл той, — носи я на батя си, да не плаче. Котенцето рекло:

— Благодаря! — размахало лапичката си и изскочило на двора, където го чакало кученцето.