Читать «Мисия „Вулкан“» онлайн - страница 5

Вечер той често мислеше за времето, прекарано в Синсинати. Липсваха му пиршествата с бира, приятелите, номерата, които правеше, докато играеше билярд, за да привлече вниманието на закръглените, прекомерно гримирани момичета, и волността да говори каквото му хрумне, когато някой го ядоса.

Сега идеалното въплъщение на причината да копнее за свободата и младостта седеше срещу него в цялото си африканско величие — роба, тюрбан и сандали. Това беше посланикът на една от новите държави в Централна Африка, висок мъж с ироничен поглед и безучастно отношение към почти всичко, което обсъждаха.

Посланикът махна пренебрежително с ръка и отсече, че данните, събрани от Червения кръст, Обединените нации и ЦРУ не са верни и правителството му не е замесено в междуплеменен геноцид чрез глад, нито в умишлено разпространяване на болести. Той настоя, че правителството му полага грижи за всички племена и страдащи хора, а не само за малцинствената етническа общност, която държи политическата власт.

Президентът изпита желанието да изкрещи: „Глупости“ и да зашлеви самодоволно усмихнатото лице на посланика, но условностите го принудиха да се овладее.

— Не виждаме положението ви в тази светлина, но ще има по-нататъшно разследване — каза той.

В същия миг лампата под ръба на бюрото привлече погледа му. Това беше сигнал от началника на кабинета му. Последния път, когато запалиха светлината, беше заради преврата в Съветския съюз през август 1991 година.

Президентът незабавно се изправи. Професионалната усмивка прикри безпокойството му. Той протегна дясната си ръка и посланикът разбра, че е свободен.

— Благодаря, господин посланик.

— И аз ви благодаря, господин президент, че великодушно ми отделихте от времето си — кисело отговори африканецът.

Двамата се ръкуваха и посланикът се обърна и излезе от Овалния кабинет.

Президентът отново седна и потърка слепоочията си. Другата врата се отвори. Тъй като очакваше, че ще се появи кокалестата фигура на шефката на канцеларията му Катерин Смит, той се изненада, когато видя Ричард Хена.

Дик Хена беше новият директор на ФБР, предложен от президента и одобрен от Конгреса. Както обикновено, користните политически препирни в Конгреса бавеха работата на федералното правителство и струваха на данъкоплатците десетки милиони долари.

Хена беше кариерист и успяваше да се хареса на всички. Той се бе издигал в продължение на трийсет години в Бюрото, като не привличаше внимание, но печелеше уважение. Семейният му живот беше за пример, а домът му скромен. Хена не криеше абсолютно никакви тайни. Опозицията в Конгреса знаеше за доброто му име и не си бе направила труда да разследва сериозно миналото му.