Читать «Мис Съвършенство» онлайн - страница 119

Ариа се облегна назад.

— Какво? Защо?

— Не си заслужава да задълбавам в тази история. — Гласът на Емили прозвуча обречено.

— Трябва да се видим — каза Ариа. — Веднага.

— Ти не чу ли какво ти казах? Наказана съм. Даже повече от това.

— Трябва да дойдеш. — Ариа се завъртя в сепарето, като се опитваше да скрие от персонала онова, което се канеше да каже. — Мисля, че знам кой е убил Али.

Тишина.

— Не, не знаеш — каза Емили.

— Знам. Трябва да се обадим на Хана.

От другата страна се чу подраскване. След кратка пауза гласът на Емили отново се чу.

— Ариа — прошепна тя, — получавам друго обаждане. Хана се обажда!

Ариа потрепери.

— Включи я в разговора.

Чу се цъкване и Ариа чу Ханиния глас.

— Момичета — каза Хана. Звучеше така, сякаш не й достига въздух, а отнякъде се чуваше буботене, сякаш наблизо има вентилатор. — Няма да повярвате какво ще ви кажа. А. сбърка. Тоест, мисля, че А. сбърка. Получих есемес от един номер и внезапно се сетих на кого е, и…

Някъде отдалеч Ариа чу клаксон на кола.

— Да се видим на нашето място — каза Хана. — На люлките в „Роузууд дей“.

— Добре — въздъхна Ариа. — Емили, можеш ли да дойдеш да ме вземеш от закусвалнята в Холис?

— Разбира се — прошепна Емили.

— Добре — каза Хана. — Побързайте.

35.

Думи от миналото

Спенсър затвори очи. Когато отново ги отвори, се оказа пред хамбара в задния двор. Тя се огледа. Как се беше озовала тук? Да не би да е дотичала дотук, а да не си спомня? Внезапно вратата на хамбара се отвори и Али излетя навън.

— Прекрасно — подхвърли тя през рамо, като самоуверено махаше с ръце. — Ще се видим после. — Тя мина край Спенсър, без да й обърне никакво внимание, сякаш тя бе просто някакъв дух.

Това беше нощта, в която Али изчезна. Дишането на Спенсър се учести. Колкото и да не й се искаше да бъде тук, тя знаеше, че трябва да види всичко това, за да си спомни колкото се може повече.

— Прекрасно! — чу тя своя вик от вътрешността на хамбара. Докато Али се отдалечаваше по алеята, една по-млада и по-дребна Спенсър излетя през вратата. — Али! — извика тринайсетгодишното момиче, като се оглеждаше.

След това като че ли изведнъж седемнайсетгодишната и тринайсетгодишната Спенсър се сляха в едно. Тя внезапно почувства емоциите, бушуващи в по-младото й аз. Имаше страх: какво бе сторила, нима бе изгонила Али? Имаше параноя: никоя от тях не се бе осмелявала да се опълчи на Али. И сега Али и беше ядосана. Какво ли щеше да направи?

— Али! — извика Спенсър. Мъничките фенери във формата на пагода, които висяха на стълбовете край пътеката до голямата къща, едва осветяваха терена. Струваше й се че из гората се движат разни неща.

Преди години Мелиса бе казала на Спенсър, че по дърветата живеят зли тролове. Троловете мразели Спенсър и искали да й откраднат косата.

Спенсър стигна до мястото, където пътеката се разделяше. Можеше да тръгне или към къщата, или към гората, която ограждаше имота им. Как не се сети да си вземе фенерче! Откъм дърветата долетя някакъв прилеп. Проследявайки го с поглед, Спенсър забеляза някой, който стоеше край пътеката близо до гората, наведен над телефона си. Това беше Али.