Читать «Микени» онлайн - страница 2

Неочаквано откъм залесената падинка долу се дочува хлопот на звънци и късо овчарско подвикване. Пелопонески пастир пасе, както преди хиляди години, козите си из голите рудини на хълмищата.

Слизаме към голямата гробница на Атридите. Вдясно от пътя зее коридор, изсечен в полите на невисок хълм. Той води в друга циклопическа постройка, цялата скрита в изкуствената могила. Вън въздухът трепти от жега и блясък, но вътре е усойно като в ледница и тъмно. Един изумителен каменист свод, висок няколко десетки метра, заострен като кошер, виси без колони и без прозорци и обгръща тоя мавзолей, дето са лежали някога митичните царе на Арголида… Капки вода сълзят по стените. В ъглите пърхат невидими криле. Навярно прилепи спят сега в това запустение.

Една луксозна кола профучава вън към Микени и ни възвръща към живота. Излизаме от хладината и мрака на вековете, слънцето изведнъж ни залива радостно, чуват се наблизо човешки гласове: неколцина чужди туристи в голфове, с кодаци през рамо и с гид, който сочи наляво-надясно, се качват към Лъвовете.

Ксенодоксион (странноприемница) „Хубавата Елена и цар Менелай“ е скромна двуетажна постройка, боядисана с охра и зелени капаци на прозорците. Градина от маслинови дръвчета, смоковници и олеандри я обгръща от всички страни. Отпред дворчето е чисто изметено, няколко маси с шарени покривки пъстрят сянката, малки кипарисчета и пълзящи цветя кичат входа и фасадата. Отзад къткат кокошки. Странноприемницата е единственото жилище край пътя, на две крачки от Микени. На вид тя е съвсем безпретенциозна, но „тук се яде добре“ — по израза на атинските гурмани, удобствата й съперничат с тия на европейските хотели и новобрачни английски и американски двойки идват да прекарат седмица, две в усамотението на древността, съчетано с модерен комфорт.

Оттук се открива чудесният вид на Морея — тая леко хълмиста, сивозеленикава земя, оградена до морето със синкавите планини на Навплия.

Едно русо, 14–15-годишно девойче, нежно като вейка, ни поднася на длан прясно обелени бадеми и съобщава, че чакат гости от града. Откъм готварницата иде мирис на пилета, които се въртят на шиш. Един камион пристига и оставя лед. Горещата пладня влиза в жилите и ни упоява като наркоза.

С мъка поемаме отново пътя, който ще ни отведе далеч, чак до другия бряг на морето. Вятър размърдва жилавите клони на маслиновите дръвчета. На североизток бързо се събират тъмни облаци, но цялото останало небе е все така чисто и спокойно.

Колата препуска по правия като жица път към белите развалини на Аргос. Внезапна вихрушка превива крайпътните трънаци. Вляво светлината намалява, стъмнява се изведнъж, като че гъста сянка слиза от небето — докато вдясно блясъкът на деня е все така ослепителен. Спираме за миг, изумени от тоя настръхнал рембрандовски пейзаж. Вятърът свири в тревите, едри капки дъжд зачукват по стъклата. Извръщаме глави: над Микени небето е слязло до хълмищата — синкавочерно, — непрекъснати мълнии лъкатят със страшен трясък и полето ехти и тръпне.