Читать «Мечтата на Моцарт» онлайн - страница 3

Понякога ми до скучае и отскачам до „Стария пазар“. Всяка сутрин, в един павилион пържат мекици. Там минават много човеци. Купуват мляскат и ако се покажеш благонадежден ти хвърлят по някой залък. Там се срещаме с един мой събрат. Той обаче е много плашлив и не смее да ми съперничи. Нали съм си умен и интелигентен, веднага спечелих симпатията на двамата бекяри. Единият бе с брада и мълчалив. Другият, със синьото яке и шапката с дългата козирка, ми стана много симпатичен. Винаги щом ме види, подсвирне, викне ми „Джони“ и ми подхвърли парче от мекица. Аз свикнах да го радвам по свой, ефектен начин. Подскачах енергично и улавях парчето още във въздуха. Голямо удоволствие му създаваха тези мои подскоци.

Тръгвах след него и го следвах чак до разклона на шосето за Лом. Разбира се, заедно изяждахме мекиците.

След обяд обикновено отивах до голямата бяла сграда. Тя беше най-голямата сграда в града. Трябваше да мина обаче край двата клуба, на СДС и БСП. Те бяха слепени един до друг.

От тях винаги се носеха апетитни миризми. Погледнато от кучешка гледна точка, клубът на БСП бе по-интересен. Почти винаги от там се носеше миризмата на пържени дробчета. Хората седяха на хубавите столове, пийваха бира и хапваха дробчета. Колкото и да ги гледах, колкото и да въртях опашка никой не ми подхвърляше нищо. Такива скръндзи не съм виждал никъде!

Отзад на бялата сграда имаше един малък служебен вход. Обикновено спирах там и чаках. Чакането ми винаги биваше възнаградено. Ще кажете, раздават хубаво ядене? Ами! Няма подобно нещо! Там обаче, винаги когато ида и се вълнувам така, че сърцето ми примира. Може да не знаете, но съм много музикално куче. Щом чуя хубава мелодия и се разтапям. Забравям всичко, протягам врат и почвам да вия мелодично в такт с мелодията. Просто неконтролируемо състояние.

Спирам аз пред малката вратичка, застивам търпеливо и чакам. В даден момент от вътре започва нещо да свири, така игриво и така хубаво, че почти се забравям. Вдигам глава и започвам да вия, ту високо ту ниско, така както ме води мелодията. Вътре в малкия салон има деца. Те започват да подскачат, да викат „иху“ и да пляскат с ръце.

Един ден, даже не съм се и усетил как, музиката свиреше, аз виех и така унесен, бях затворил очи. Когато ги отворих бях наобиколен от деца. Един плешив господин ме гледаше усмихнат и им правеше знак да мълчат. „— Той е истински Моцарт!“ — каза, а децата при тези думи се развикаха и запляскаха: „Моцарт! Моцарт! Моцарт!“. Всички бяха благоразположени към мен и затова на кучешката ми душа бе едно весело и игриво.

Свикнах да ходя често до голямата сграда. Даже и когато не бях намерил нищо за ядене. Тая музика ми бе завладяла душата. Децата ми се радваха, милваха ме по ушите, по гърба и непрекъснато ми говореха, „Моцарт! Моцарт!“. Плешивият човек ми носеше разни вкусотии. Въобще щастието бе пълно.