Читать «Мечове в града (Антология на съвременното българско фентъзи)» онлайн - страница 8

Но този път бе избрал пазителите добре, смяташе Звездин. Момчето знаеше на какво е способен един вампир и бе нещо като фен на Мракомет. Макар самият той да бе юнак с вълшебни сили, Звездин си оставаше млад мъж и като всеки такъв търсеше своята идентичност. Мракомет бе така странен за него, както магията за обикновен човек. Неумолим, мрачен войн, той не разполагаше с вълшебни сили, но подвизите му бяха обиколили надлъж и шир цяла България. Той бе вдъхнал нова надежда на хората, вяра, че справедливостта може да тържествува, че в страната има място за порядъчните хора.

Самият Звездин не бе извършил по-малко подвизи от Мракомет, въпреки възрастта си. Те просто бяха останали незабелязани. Въпреки това, много хора дължаха живота си на него. Неведнъж или два пъти той се бе изправял срещу таласъми и хали, безформени същества на черната магия, които убиваха без жалост и без смисъл. Но всички те падаха под ударите на хладната стомана на меча му, древното оръжие, което никога не го бе предавало.

Що се отнася до Алкивиад, Звездин бе чувал за него — странният вампир, който никога не убива. Не си бе представял, че такова същество може да дружи със стария Върбан, но вярваше в избора на стареца. Ако Алкивиад бе достатъчно добър за него, значи имаше място сред тримата пазители на дървото.

Тримата пазители, помисли си с усмивка Звездин. Като тримата братя от приказката. Но не състезаващи се помежду си, а обединени в общата цел. Защитата на дървото.

Часовете се изнизаха неусетно. Когато приближи три след полунощ, Звездин изтегли меча си и застана нащрек. Не виждаше Алкивиад и Мракомет, но знаеше, че и те са заели позиция, скрити в сенките на голямата къща. Нощта бе тиха и спокойна, без облаци. Звездите грееха ясно, а лунният сърп хвърляше мека, успокояваща светлина. Изглеждаше сякаш нищо лошо не може да се случи.

И тогава се чу шумът от течаща вода. Първоначално тихо и ненатрапчиво, но въпреки това косъмчетата на врата на Звездин се изправиха. Инстинктите му на юнак подсказаха, че се задава нещо зло и наистина, не след дълго ужасно зловоние блъсна ноздрите му. Отнякъде миришеше на умряла риба, всепоглъщаща, смазваща миризма, която можеше да те накара да повърнеш. Вади потекоха по тревата около златната ябълка и когато Звездин се размърда, краката му потънаха в рядка кал, а звукът, който издадоха, стресна и самият него. От двете му страни също се чу пляскане и когато той се обърна, забеляза тъмните фигури и на вампира, и на софийския супергерой.

Колкото и добро да бе прикритието им, вече бяха локализирани.

И тогава вадите изригнаха, без предупреждение, без никакъв предварителен знак. Зловонни същества се появиха от водата, сякаш изплували от незнайни дълбини. Ниски и уродливи, те имаха несъразмерни глави с огромни рибешки очи, безжизнено увиснали уста и длъгнести ръце с възлести пръсти, направени като за удушаване. Водници!