Читать «Медната ръкавица Кн.2 от Магистериум» онлайн - страница 5

Сърцето на Кал потъна в петите. Бяха водили този разговор в различни варианти около стотина пъти. И никога не свършваше добре.

– Мисля, че трябва да се върна – опита да каже Кал колкото се може по-спокойно. – Минах през Първата порта и искам да завърша каквото съм започнал.

Лицето на Алистър потъмня.

– За децата не е добре да стоят на тъмно под земята като червеи. Кожата ти побелява, не ти достига витамин D. Жизнеността се изсмуква от тялото ти.

– Сив ли изглеждам? – Кал рядко следеше за външния си вид, само основното – да не носи панталоните си наопаки и косата му да не е във всички посоки. Но не искаше да е сивкав. Погледна крадешком към ръката си. Имаше нормалния розовеещ цвят.

Алистър нервно стискаше волана, докато завиваха по тяхната улица.

– Какво толкова ти харесва в това училище?

– А ти какво си му харесвал? – настоя Кал. – Учил си там и знам, че не си го мразел през цялото време. Там си срещнал мама...

– Да – отвърна Алистър, – имах приятели. Това ми харесваше.

За пръв път Кал го чу да казва нещо хубаво за училището с магове.

– И аз имам приятели там – рече Кал, – докато тук нямам никакви. Там обаче имам.

– Всичките ми приятели от училище вече са мъртви, Кал – добави Алистър. Кал усети как косъмчетата по врата му настръхват. Помисли си за Аарън, Тамара и Селия... и после трябваше да се спре. Бе прекалено ужасно. Не само идеята, че са мъртви, а че умират заради него.

Заради тайната му.

Заради злото в него.

Спри се, помисли си Кал. Вече бяха вкъщи. Нещо в дома му изглеждаше не както трябва. Кал се взря за около минута, преди да разбере какво е. Бе оставил вратата на гаража затворена, а Пакостник – вързан вътре. Сега обаче бе отворена: голям черен квадрат.

– Пакостник! – Кал завъртя дръжката на вратата и едва не падна на паважа. Немощният му крак поддаде. Чу баща си да го вика по име, но не му пукаше.

Отчасти изкуцука, отчасти изтича до гаража. Въжето бе там, но единият му край бе срязан като с нож или здрав вълчи зъб. Кал опита да си представи как Пакостник е седял сам в гаража, в тъмното, лаейки в очакване Кал да му отговори. Тогава почувства хлад в гърдите си.

Пакостник рядко бе връзван при Алистър. Вероятно се бе уплашил. Може би бе прегризал въжето, а после се е хвърлял срещу вратата в опит да я отвори.

– Пакостник! – извика отново Кал, този път по-високо. – Пакостник, вкъщи сме си! Може да се върнеш!

Завъртя се, но вълкът не изскочи от храсталаците, нито се появи от сенките, които се бяха образували между дърветата.

Ставаше късно.

Бащата на Кал се появи зад него. Погледна срязаното въже и отворената врата, след което въздъхна и прокара ръка през сивата си коса.

– Кал – каза внимателно той, – отишъл си е. Вълкът ти е избягал.

– Откъде знаеш? – извика Кал и се завъртя към Алистър.

– Кал...

– Винаги си мразел Пакостник! – избухна Кал. – Сигурно си доволен, че го няма.

Погледът на Алистър се втвърди.

– Не се радвам на мъката ти, Кал. Но... да, вълкът не бе подходящият домашен любимец. Можеше да убие или да рани някого. Някого от приятелите ти или, да не дава Господ, теб. Надявам се да е отишъл в гората, а не в града да изяде съседите.