Читать «Машините на Бога» онлайн - страница 224

Хъч отпи от кафето си. Беше подправено с канела.

— Имаше концентрация на формалдехид в почвата около Оз — каза тя.

— Не знаех — учуди се Анджела. — Вярно ли е?

— Да.

Тя погледна слънцето, което все още беше високо на югозапад. Беше само малко по-близо до хоризонта в сравнение с времето, когато бяха пристигнали.

— Та значи как удря спирачки? — попита отново Хъч.

Анджела се замисли.

— Единият начин е това, което вече познаваме — да изхвърля материал навън. Като ракета. Другият е да си играе с гравитационните полета.

— Това възможно ли е? — попита Карсън.

— За нас не. Но ако антигравитацията е възможна, а има доказателства, че тя е, тогава да, може да бъде направено. Вижте, нека се върнем в реалността. Самото съществуване на това нещо предполага широкомащабна манипулация на гравитацията, на приливните сили, както и на всеки друг вид сили, за които мога да се сетя. Почти изглежда така, сякаш това нещо съществува в дименсионален вакуум, където почти нищо, идещо отвън, не може да го засегне.

— Почти?

— Да, почти. Вижте: има два облака. Да предположим, че са пътували с една и съща скорост, когато са влезли в планетарната система. Трябвало е да се разбият, обаче това не се е случило. Този от далечната страна на слънцето се движи по-бавно от другия. И така трябва да бъде, защото е под влияние на слънчевото притегляне, докато нашето бебче се придвижва към слънцето. Значи някакъв ефект има. Но не ме карайте да ви го обяснявам.

Анджела млъкна и започна да наблюдава обекта и пристигащите данни. Кометната опашка, която (в синхрон с физическите закони) следваше обекта, сега се виждаше по-трудно, защото главата се беше обърнала към тях. Вече и последните частици буквално изчезнаха в червения пейзаж на облака.

— Идва насам — каза Анджела.

Наблюдаваха образа. Очакваха да видят как опашката се появява от другата страна. Това обаче не стана.

Спогледаха се.

— Движи се с постоянен ъгъл към целта — добави тя.

Хъч пребледня.

— Кога?

— Това не може да бъде — каза Карсън. — Да ни преследва облак!

— Ако продължи да намалява скоростта със сегашното темпо, бих казала в понеделник. Около 01:00 часа.

— Най-добре да съобщим на Тери — предложи Карсън. — Кажи им да се върнат и да ни вземат.

Хъч поклати глава.

— Мисля, че няма да стане. Отдалечават се от нас с доста висока скорост. Предполагам, че ще могат да обърнат едва около неделя по пладне.

Беше време за лягане. Хъч седеше пред един дисплей и го гледаше тъжно. Анджела приседна до нея и каза:

— Ще се справим. То не може да преследва нас!

— Знам — отвърна Хъч. — То е илюзия.

Екранът беше изпълнен с поезия.

— Какво е това? — попита Анджела.

— Записките на Маги. — Погледна я за миг и бързо сведе очи. — Мисля, че в тази жена е имало много неща, които просто съм пропуснала да забележа.

Погледът на Анджела се съсредоточи, но тя не каза нищо.

Хъч повика на екрана един файл.

— Това е от „Урик по заник“.

Ставаше въпрос за поредица молитви и песни, написани в чест на героя от Куракуа. Епични по звучене, те съдържаха и силно личен елемент.