Читать «Марко суче самодивско мляко» онлайн - страница 2

— Искам една ябълка, а не мога да стигна клона — отвърнало девойчето.

— Защо не подхвръкнеш нагоре?

— Защото ми са още много малки крилцата.

— Покачил се Марко на дървото и откъснал две златни ябълки. Слязъл долу и ги търкулнал към момичето. Погледнал го в очите, които били по-зелени от шумата на гората, и се усмихнал. Избистрили се разплаканите очи на горското момиче. Навело се, взело едната от двете търкулнати ябълки и я захапало.

— Коя си ти? — попитал Марко.

— Аз съм Гюргя, самодивчето, а ти кой си?

— Аз съм Марко.

— Кой Марко.

— Кралевият. Синът на Вълкашина, дето владее Прилеп и всичката земя наоколо.

— Имаш ли сестра? — попита го Гюргя.

— Нямам — отговорил Марко. — Имал съм някога. Много хубава била. Казвали я Шаина. Баща ми бил на война, когато една нощ дошли трима черни арапи, прескочили през градските стени, влезли у дома и грабнали Шаина. Тя била тогава като тебе. Баща ми, като се върнал, проводил един болярин да я дири. Цял свят обиколил боляринът — никъде не я намерил.

— Искаш ли да ми станеш побратим? — рекло самодивчето и протегнало ръка да му подаде нахапаната ябълка.

Марко погледнал жълтооката змия, която опасвала кръста на момичето, и се дръпнал назад.

— Защо бягаш?

— Страх ме е от змията.

— Яж от ябълката! Който яде от златната ябълка — никога змия няма да го ухапе.

Зарадвал се Марко, че ще има една малка посестрима в гората, доял ябълката, погладил с ръка змията по гърба и прегърнал Гюргя.

В туй време силно се огънала гората. Запращели клоните, пръснали се уплашени птиците на всички страни. Чул се конски тропот. Обърнали се децата и видели — иде Вида самодива — Гюргината майка. На чер кон яхала. Златна юзда държала в лявата си ръка, а в десницата и наместо камшик се виела жива зелена змия.

Запъхтеният кон спрял под ябълката. Вида скочила на земята и грабнала момичето си.

— Искам го, майчице — замолила се Гюргя на старата самодива, — да ми стане побратим! Нямам нито братче, нито сестра.

— Хубаво — отвърнала Вида, — нека ти бъде побратим! Но той е много малък и слаб. Ако го духнеш — ще падне. Юнак ли си, хей, малко момче?

— Юнак съм! — отговорил Марко.

— Я иди повдигни хее оня камък!

Самодивата му показала с пръст насреща високата планина, на чийто връх се белеел един камък, дето не могат десет души да го помръднат.

Отишел Марко на върха, обиколил камъка, огледал го, поклатил глава и пак се върнал. По-висок от него бил камъкът.

Как може да го повдигне!

— Не мога!

Тогава Вида самодива му дала да суче от нейното мляко.

Засмукал Марко самодивската гръд и усещал как при всяка глътка нови сили му идват, мускулите му стават яки като стомана и той расте. Три часа време сукал самодивско мляко. И когато се оставил, такава сила забучала в гърдите му, че като пипнал един стогодишен дъб за клоните, оскубнал го с корените.

— Иди сега да те видя можеш ли да вдигнеш камъка! — викнала самодивата.

Закрачил Марко с широки крачки по гърба на планината. Излязъл горе, сграбил камъка с две ръце и го хласнал напред. Камъкът полетял като грамадна бяла птица, прескочил високите кули на града Прилеп, продължил по-нататък и паднал сред полето — на шест часа път от града.