Читать «Мара Подробната» онлайн - страница 2

— Защо не си я прибереш в Оряхово?

— Не иска. Като ги събера с жена ми и започват крамолите. Само плаче и говори за татко. Тук и е живота на нея. Тук у нас.

Разговорът ни продължи на всякакви теми. Те се сменяха бързо една след друга. Минаха четири часа от появата на Радко. С жена ми се бяхме приготвили да вечеряме, но така и не успяхме да го сторим. Имаше 4–5 кюфтета в хладилника и това си беше. Не можех да го поканя, нямаше да стигнат, а и заплата не бях взел още за да купя нещо за ядене от магазина.

На Радко обаче не му се ставаше. Времето отиваше вече към полунощ. Утре е събота и аз споделих плановете си.

— Трябва да купя зимнина. Имам едно десетина лева, за нея ги пазя. Дали ще ми стигнат не зная. Всичко ще купя от складовете, че там е доста по-евтино.

— Няма проблем, аз ще ти дам пари. Колко ти трябват? Ще те закарам и с колата. Ще ги превозим за да не си късаш ръцете да ги носиш пеш на километър разстояние.

— И ти ли ще купуваш за зимнина?

— Не, аз вече купих, но за теб… Ще ти помогна. Жената не пипа да прави зимнини. Аз се занимавам с тях.

— Че как така?

— … Така е при нас. Сега съм дошъл да сложа дограмата на работилницата. Към десет часа ще ми дойдат майстори. Трябва да им дам 800 лв. Имах някакви 280 за гроба на татко но трябва да ги дам на тях. Поне купих храна за майка. Тя яде само сладките неща а другото не поглежда. Другото прибира съседката…

Радко не спираше с излиянията си. Моята жена бе вече задрямала на фотьойла. Новините по телевизията бяха на привършване. Стомахът ми стържеше от глад. Приятната топлинка от току що пуснатото парно ме унасяше.

— Ония каменоделци от гробищния парк ме изиграха като теб. Дадох им 150 лв. Прибраха ги и нищо не направиха. Мина вече втори месец…

— Защо си им дал цялата сума? Сбъркал си! Кучката ще те лае за тия пари. Такива са, нали те предупредих…

— Каза ми но аз… Поискаха цялата сума и аз я дадох…

— Е-е-х Радко…

— Е, хайде да си ходя, че вие май още не сте вечеряли — сети се най-после да приключи гостуването си моя приятел.

Минаваше полунощ когато с жената изгълтахме набързо студените кюфтета и си легнахме. На другия ден, рано сутринта, в уговорения час, той бе отново пред входната врата. Стоеше усмихнат с оная детска усмивка, която само щастливите хора могат да сложат на лицето си. Беше облечен в кафяво износено кожено яке, черен вълнен каскет и стари протрити обувки.

— Колата е отпред. Хайде!

Това което той наричаше кола беше едно жалко подобие на возило изживяващо последните си щастливи месеци. Ръждата и дупките бяха покрили цялото купе. Вратата откъм шофьора беше без дръжка. От дупката, където и е било мястото, стърчеше парче тел. Стъклото на прозореца беше полуотворено и вероятно задвижвано на ръка, защото механизмът му беше разнебитен. Чистачите стърчаха в някакво странно положение, толкова странно и неестествено, че навяваха мисълта за сто процентова нефункционалност.