През петдесет и шеста аз,Вийон, прилежен ученик,на мислите си давам глас,като пришпорен със камшик,че да не крием своя ликот другите — съветва свишеВегеций, римлянин велик, —защото лошо ни се пише.
II
И точно в мъртвия сезон,почти в предколедния час,когато всеки е с подслони вият вълците край нас,обзет от плам сред този мраз,тъмницата на любовтами иде да разбия аз,защото ме съсипа тя.
III
Реших се, като я видях —пред погледа ми съкрушенвиновната за моя крахнапразно се яви пред мен;небето моля всеки денда я лиши от зла омая,та — слава богу! — утешен,и аз да свържа двата края.
IV
Понеже с милите очиилюзии ми обеща,пронизващо във мен звучиизмамната й красота,че като кон държи ме тяпред празна ясла в труден час.И търся другаде врата,където да почукам аз.
V
Бях взет във вероломен пленот погледите на жената,която искаше на менда ми извади тъй душата,та да изчезна от земята.Ще бягам вече — няма как,че ще ми счупи тя главата,тъй както съм немил-недраг.
VI
Пред тягостното дереджеаз предпочитам участтада кажа: сбогом! Във Анжеотивам, щом заключва тяпред мене своята врата.Умирам клан, но недоклан:така се мъчи в любовтагерой от рицарски роман.
VII
Раздялата със любовтаще ме продъни вдън земята:нещастен съм от мисълта,че друг полата й запрята.И както рибата се мятана сухо, тъй се мятам аз.Окаян ми е занаята:да чуе Господ моя глас.
VIII
Щом жребият ми е такъв,че ще се върна ли — не знам(човек съм аз от плът и кръв,желязо в мене няма грам;каквото приживе създам,смъртта без жал ще изкълве;далеч отивам и съм сам…),оставям тези стихове.
IX
Во имя на Отца и Сина,а също на Светия духи Богородица, мнозинаспасили, както подочух,дарявам всеки пуснат слухза мене на Гийом Вийон —настойник, с който се прочухи си живях като на трон.
X
А пък на тази, дето с менжестоко си игра на лов,така че вечно бях лишенот радост, сладост и любов,аз завещавам с благословсърце, което не тупти —срази го тя със жест суров,но нека Бог да й прости!
XI
А пък на Итие Маршан(длъжник съм му на тоз герой!)оставям меча си кован —за Жан Корню е също той;заложил съм го при запойза осем су във някой хан —да го откупят като свойи всеки ще е мъж желан!
XII
Дьо Сент Аман със „Муле-хан“(че ялова му е жената!),Бларю, златаря, с диамант(какъвто е на мен ината!)дарявам. А че през устатасъс папски указ чак до гробизлиза някому душата —оставям туй на всеки поп.
XIII
Относно пък Робер Вале,нещастник във Върховен съди който дама от валене различава никой път,нареждам: да му се дадатзаложените гащи в хана —снагата те да украсятна куртизанката му Жана.
XIV
Но трябва тук да се добави,че той е от добра среда,макар че Бог го позабрави,дарявайки ни с мъдростта.И тъй: понеже за бедас акъл на чвор в живота случи,„Изкуството на паметта“при дървен философ да учи!
XV
Финансово не съм жестоккъм споменатия герой(от завист да ви пази Бог!) —и бронята, й шлема мойпродайте! И платил във брой,край църквата „Сен Жак“ във будкада стане писар той от сой,котиран като проститутка.
XVI
А пък със „Шапката ми дръжи чакай круши от върба!“на Жак Кардон, ояден мъж,оставям страшна веселба:петел и гъска за чорбаи бъчви с вино, и мезета,а с тази тлъста тегоба —и два процеса за диета.
XVII
Три кучета и ловна слава —на Рение дьо Монтини;Жан Рагие пък получавасто франка в брой за черни дни.(Че франкът се обезцени —това не бива да се крие.Но правят ли ви добрини,не връзвайте кусури вие!)
XVIII
Понеже съдят Дьо Грини,му давам стражата в Нижони (повече от Монтини!)шест кучета, а за подслон —Бисетр, рухнал бастион,където скрилият се скотМутон, подобно спънат кон,да стане пълен идиот.
XIX
От мен да е осигуренЖак Рагие, пияч от сой,му давам мястото Попен,което е за водопой;освен това да вземе той„Шишарка-хан“, където бърже,намерил като поп покой,човек ще цъфне и ще върже.
XX
Оставям аз на Жан Мотени на Пиер Базаниековарството на онзи член,сразяващ всяко досие;а прокурорът Фурниетова, с което съм обут,да вземе и до коленев снега да гази като луд!
XXI
А пък месарят Жан Труведа се облажи със „Овена“(това са кръчми!), с часоведа ръчка „Вола“ със остенаи „Кравата“ неиздоена…Задигне ли такъв товарчовек с душа закрепостена,да бъде удушен с юлар!
XXII
Началник-стражата от менда вземе „Шлема“ (кръчма пак!)и в рицар да е посветен;за стражата, която в мраксе лута, неподвила крак,откраднах уличен фенер…(Легло за мене, дам ли знак,се пази във затвора чер.)
XXIII
Оставям на Перне Маршан(наричан още Копелдака!)за туй, че сводничи без свян,три снопа слама, та трънакас тях да покрива той във мракана часовете за любов…Не ще ли, сам ще се прецака —да пукне значи е готов.
XXIV
На Лу и на Шоле е реди патица им давам аз,по начина общоприет —задигната във късен час;и две раса — под тях от васда крият кой какво краде;дърва им давам, свинска маси гащи — да ги пълнят те.
XXV
Дарявам аз от все сърцеи три деца на бедността —с протегнати напред ръце,сираци в пълна нищета;и червеят със голотаедва ли толкоз е прочут!Аз давам нужните неща,за да изкарат тоя студ.
XXVI
Не искам Госуин, Марсо —лихвари, както и Лоран,сънувайки от глад просо,на бедността да плащат дан;с по някой грош във всяка дланрешавам техния проблем,че да ги храня съм призван,когато бъда стар съвсем.
XXVII
А силата на моя ценз,получен в университет,със правото да съм блаженотстъпвам по съдебен ред,за да спася от пълен гнетбедняци двама в този град —от милосърдие обзет,не искам те да мрат от глад.
XXVIII
И тъй: на тях — Гийом Котенс Тибо, наричан Дьо Витри,отдали се на дълг свещен,чада послушни и добри(запеят ли, иди ги спри!) —оставям сложния процессъс взимането на париот тоя, дето духа днес.
XXIX
На улица Сент Антоаним давам кръчма най-свещена,където според своя санчовек изпива даже Сена,докато (с блясък подредена!)затворническата трапезасе ядва, в мъка потопена,за тия, дето са в кафеза.
XXX
Дарявам болниците тукс прозорците си без стъкло,а с паяжини; и с юмрукв окото — да не гледат злоизмъчваните на легло,които зъзнат нощ и денв разнищеното облеклои чакат края си студен.
XXXI
Но никой да не се коси,аз завещавам на бръснаростриганите си коси,обувките — на обущар,а дрехите — на вехтошар;желанието ми сърдечное да напомня всеки дар,че нищо ново не е вечно.
XXXII
На разни братя и сестри(на монахини и монаси)гощавки давам и пари,та чувствайки се у дома си,като пророци беловласида ви посплашат с божи съд.(Макар че язди днес сестра симонахът-брат под път, над път.)
XXXIII
На Жан, наричан Дьо ла Гард,оставям „Златното черясло“и там, очукан от хазарт,да губи той по мед и масло;това бакалче недорасло,продало ме за пет пари,се прави, че трева е пасло —дано го огън изгори!
XXXIV
Богати още от деца,Дьо Лувие и Меребьоф —да мътят пачите яйца!На Дьо Русвил пък съм готов(че е пазач най-образцов!)да предоставя аз парите,които щедро и с любовраздава Кралят на глупците.
XXXV
Към края, както пишех азсамин във вечерта смълчана,напомни ми със своя гласпознат сорбонската камбана,че време за вечерня стана —прибрах смирено аз ръцеи бе душата ми призванада се помоли от сърце.
XXXVI
Пък със молитвения стихдойде и пълната забрава,а не от туй, че вино пих;но аз усетих как тогавадълбоко паметта скътававъв своя шкаф това, коетоспоред човешката представаса истините, общо взето.
XXXVII
Асимилирани, формални,обект на не един диспут,от тези истини виталничовек, изпадайки във смут,периодично става луди действа като лунатик.Това го знам от онзи трудна Аристотел, грък велик.
XXXVIII
От силно чувство бях обзети неговото тържестворазбуди разума ми клети цялото ми същество,докато мойто мъжествосе задушаваше в забрава,не подозирайки каквоединодействие настава.
XXXIX
Притихна моят дух тогази неподвластен на страстта,реших да сложа точка аз,но бе замръзнало в нощтамастилото, а пък свещта —угаснала… И в този студзаспах, обзет от мисълта,че съм приключил с моя труд.
XL
На времето останал верен,раздаде своето Вийон:като лопата беше черен,изстискан бе като лимони нямаше дори подслонда завещае на другар —без грош под този небосклон,не доживя да стане стар.