Читать «Малко отечество» онлайн

Йордан Радичков

Малко отечество

Истина е, че България е отечество на всички ни, но си мисля, че наред с това всеки човек има и едно малко отечество: това е родното място, къщата, от чийто праг за първи път е погледнал света, дворът с чисто пране по тела, мама, която събира привечер прането, а моя милост се държи за полата й и гледа с любопитни очи съседните къщи, бялата кариера зад къщата, Балкана зад кариерата и слуша човешки гласове, кучешки лай, камбаната на старата часовникова кула. Ще мине време, момчето ще се осмели да остави полата на майка си, ще надникне на улицата и докато стои на разтворената вратница, ще открива, че и други деца стоят на разтворените вратници. Постепенно ние ще се запознаем, ще се сближим, ще тръгнем неусетно да се къпем в реката през лятото, после ще се съберем в училището, за да учим азбуката и таблицата за умножение, ще се катерим по планинските склонове за малини и кестени, ще правим пързалки през зимата, докато ни покарат сколуфи, и когато ни покарат сколуфи, ще усетим, че вече сме възмъжали, ще забележим, че около нас има момичета, пък и момичетата, от своя страна, ще ни забележат, но няма да ни остане време за това, защото тръбата тръби и моя милост трябва да седне остриган в новобранския влак.

Година време е минала от изпращането на влака, гарата бе пълна с изпращачи, сега слизам отново на същата гара, никой не ме посреща. В тридневен отпуск съм, една година не съм виждал родното градче, а ми се струва, че цяла вечност съм отсъствувал. Балканът ми изглежда по-мъжествен, билото му е увенчано с намръщени облаци и той хвърля хайдушки отблясъци върху цялото градче. Мраморната кариера все тъй се белее, на нейния фон къщицата ни изглежда смалена и умислена. Миризмите на махалата ми са познати, есен е, мирише на есенни цветя от градините, жени варят сладко по дворовете или пекат лъскав червен пипер за туршия. Камбаната на часовниковата кула бие, като брои наум ударите. Шумна тълпа цигани ме среща на улицата, мъжете са въоръжени с дълги пръти, ходили са да брулят кестени в Балкана. Като ме наближават, циганите спират веднага, развързват торбите си, за да ми дадат кестени. Благодаря за кестените, но отказвам да ги взема, няма къде да ги сложа. „Как така! — пита учтиво един от циганите и веднага се въодушевява: — Ааа, не може така! Как така! Ами че това е войска, ние на войската, значи, ако не дадеме, на кого тогава ще дадеме!“ — „В кепето, в кепето“ — подсказват другите на циганина и той веднага се съгласява с тях, че трябва да взема кестените в кепето. А то иначе как може така да откажа кестените, че може ли да срещнеш войска и да не й напълниш кепето с кестени! Че нали войската ни варди, за да можем да си брулим свободно кестените и да си спим по бели гащи при жените, а през това време войската, значи, стои на пост въоръжена до зъби, пиле не дава да прехвръкне през границата и няма какво, значи, повече да се приказва, защото това е войска …

… И докато ме убеждават въодушевено, и докато сами себе си убеждават колко важно нещо е войската, циганите ми напълват кепето с кестени, пожелават ми добра служба и продължават пътя си, а моя милост, стискайки пълното кепе, бутва старата вратница и влиза в двора. Мама пресява боб на двора на една страна отделя шушулките, на друга страна зърната — зърната са шарени. Поплака си мама на рамото ми, успокои се, стори ми се, че е остаряла, но лицето й все тъй излъчваше светлина. Сложи ме да седна на чергата до шарения боб и ме подложи на кръстосан разпит — за службата, за храната, топли ли са завивките, имам ли добри другари, ами тия кестени откъде ги нося и прочие. Разказах й всичко за войниклъка и за приятелите, учуди се, че вече се бръсна и не се порязвам, стъкна набързо огъня под навеса, разшета се да готви, пък аз влязох в стаята си. След толкова дълго отсъствие стаята приличаше на изоставен и студен полог, дъх се носеше в нея на босилек и на старо дърво. Мама е увила с хасе абитуриентския ми костюм на окачалката, лански календар виси на стената, край календара висят забити с кабъри снимки на момичета. Сред тях е и моето момиче, на което се съсипах да пиша въодушевени писма. Стоя и гледам снимката, а през това време мама се обажда от вратата: „Не зная коя ще ми бъде снаха от тия моми!“ Мама, изглежда, че е вървяла все по петите ми. Измънках нещо, опитах се да се засмея и излязох отново на двора; мама подире ми.